— Точно така.
— Не желая да заминавам! — извика Елиза, обхваната от паника.
— Нямате друг изход, госпожице!
Елиза мрачно го изгледа. В очите й светеше гняв, като че искаше да изпепели капитана от Ханзата. Но Николаус кимна към сандъка, твърдият му заповеднически поглед не допускаше съпротива. Със закани и проклятия Елиза грабна от ръцете му храната и се покатери в сандъка. Почука с кокалчетата на пръстите си твърдите дървени стени и саркастично констатира:
— Бога ми, при комфорта, който предлагате, може и да не изляза жива от този сандък!
— Простете! — впусна се Николаус, взе една завивка от леглото сгъна я и я постла на дъното на сандъка, след това сложи там и възглавницата. С високо вдигнати вежди, скръстил ръце на гърдите си, той очаквателно я погледна:
— Има ли още нещо, малка англичанке?
Извърнала очи, Елиза с неохота седна в сандъка. Подадоха й обувките, капитанът се приведе към нея:
— А сега, уважаема госпожице, тържествено ми обещайте…
— Вие сте полудял!
Николаус не обърна внимание на прекъсването.
— Обещайте ми, че няма да се опитвате да привлечете нечие внимание, иначе ще трябва да ви запуша устата и да ви вържа. Обещайте ми, че ще бъдете кротка, докато се качим на борда. За вас ще бъде по-лесно, ако не се налага да ограничаваме свободата ви още повече.
— Какво ли друго ми остава? — възкликна Елиза горчиво. — Ако поискате — може и да ме погребете в това тук — аз нищо не мога да сторя.
— Наистина. Ала аз от своя страна ви давам думата си, че ще ви занеса на борда невредима, стига и вие да сдържите обещанието си.
Светлосините му очи бяха твърди като стомана.
— Държа на живота си, сър, и явно че трябва да ви дам дума, за да си го запазя. — Тя наведе глава. — Така че… Имате думата ми.
Много внимателно Николаус натисна главата й надолу и пусна капака. Едва след като остана в тясната си тъмна килия, Елиза забеляза няколко светли точки — дупки, през които се виждаше светлина. Поне се бяха погрижили да влиза въздух. Оставаше й все пак утехата, че тези негодници не възнамеряваха да я задушат.
Капакът бе заключен с катинар и Фич и Спенс прекараха въжета под сандъка, за да свалят по-лесно тежкия товар по стълбите. Николаус отвори вратата, за да се увери, че е чисто. Спенс носеше по-тежката предна част, докато Фич отзад насочваше свалянето. Той спря ужасен, когато долови тъп удар и приглушен вик от болка, последван от цял порой неясни думи. Продължиха да слизат с още по-голямо внимание. Като стигнаха долу, Фич и Спенс нарамиха въжетата, вдигнаха сандъка, като го придържаха с ръце да не се клати.
Елиза усещаше техните къси, пружиниращи крачки, когато вървяха по улицата. На настланата с калдъръм улица те поспряха за малко; сандъкът бе вдигнат високо, Елиза усети силно друсване, когато го сложиха на някаква по-висока платформа. Мъжете изтеглиха въжетата. Последвалото тракане, друсане и люшкане показваше, че карат сандъка с малка ръчна количка Недоверието й нарасна, като установи по колко заобиколни пътища вървят и какви проклятия сипят. Предоставена в ръцете на тези мъже, тя се свиваше при всеки удар и се притискаше към стените, за да се предпази, доколкото може.
Едното колело на возилото изглежда попадна в коловоза и изведнъж спря. Сандъкът обаче се плъзна напред. В продължение на няколко секунди Елиза имаше чувството, че нейният тесен свят се клатушка на ръба на пропаст. След това отново закрепиха сандъка на количката. Чу как мъжете въздъхнаха, разнесе се звук на течаща вода. Елиза реши, че е по-добре да не знае, какво правеха навън. Но като си помислеше, че сандъкът можеше сега да потъва в тъмните талази на Темза…
Отново я вдигнаха и понесоха с тежко пъшкане. Най-после качиха сандъка на борда на някакъв както предположи Елиза — малък кораб, може би беше и същата лодка, с която бяха дошли до Лондон. Тя долавяше тихото плискане на водата по стените на съда, след това чу скърцането на весла. Докато се оттласкваха. Стори й се, че са минали часове, когато тишината бе нарушена от приглушени гласове. Сандъкът бе обърнат най-напред на едната, след това на другата страна, вдигаха го — той целият скърцаше — може би чак до небето. При спускането се завъртя… И най-после застана неподвижен на здрава опора. Пак понадигнаха сандъка, опитваха се да го подхванат… Някакви пръсти бръкнаха и вдигнаха капака.
Елиза засенчи очи срещу ослепителната светлина на някаква лампа, която държаха над главата й. Можа да различи тъмните очертания на трима мъже, наведени към нея, а зад тях — ниския таван на корабна кабина. Мъжете изглеждаха вцепенени от ужас, ала страхът на Елиза бе още по-голям. Тя с мъка поизправи раменете си, опита се да извади едната си ръка. Краката отказваха да й служат, когато понечи да се изправи в тесния сандък. Тя погледна с укор тримата мъже и отметна няколко разбъркани кичура, паднали над челото й.