Въпреки че бе само на седемнадесет години, Елиза Редбърн бе разумна млада дама, съвсем не без опит в управлението на едно голямо домакинство. Няколко години се бе оправяла с дома на своя баща. Сега обаче беше между чужди и трябваше да надзирава слуги, които все още бяха предани на Максим Сиймур, предишния господар на Бредбъри Хол. Колкото по-привързани бяха към Сиймур, толкова по-критично и сдържано се отнасяха към новия собственик, защото и между тях се мълвеше, че Едуард Стамфорд е придобил Бредбъри е лъжа и измама.
Елиза не можеше да прецени кое в слуховете е вярно и кое не. Бе дошла в Бредбъри няколко месеца след като маркизът бе загинал при смелия си опит да избяга и никога не го бе виждала. Единственото й докосване до Сиймур бе, когато се натъкна на неговия портрет в източното крило, където сега живееше. Преди идването й помещенията били заключени, ала в малкия килер, където откри портрета, следите от пръсти по праха и новият калъф показваха, че някои е бил там наскоро. Измъчвана от любопитство защо ли е скрит един толкова красив портрет, Елиза се поослуша дискретно тук-там и разбра, че новият господар с пристигането си е заповядал картината да се унищожи, а прислугата не се подчинила и скрила портрета в източното крило.
Елиза не можеше да вини слугите за тяхната вярност, макар че, като знаеше престъпленията на маркиза, не мислеше, че той заслужава такава привързаност. В края на краищата той бе замесен в заговор срещу живота на кралицата в полза на чужди сили и го бяха осъдили за убийството на личния шпионин на кралицата. Но като се имаше предвид, че повечето от слугите бяха отдавна в Бредбъри Хол, а някои от тях дори и от преди раждането на лорд Сиймур преди тридесет и пет години, разбираемо бе защо те не вярват на доказателствата за вината му и почитат паметта му. Елиза обаче разбираше и съображенията на вуйчо си, който искаше да премахне от къщата и най-малкия спомен за маркиза. Ако портретът вярно показваше този човек, какъвто е бил наистина, можеше да се приеме, че Сиймур направи силно впечатление на Арабела. Загубата на един толкова представителен кавалер можеше да настрои всяко момиче срещу собствения му баща, стига той да е имал пръст в насилствената смърт на годеника. Само стремежът да запази спокойствието на своя дом оправдаваше донякъде постъпката на Едуард.
Ето как още от самото си пристигане Елиза трябваше да ръководи прислуга, която бе посрещнала с неприязън новия господар. И ако хората усърдно и съвестно изпълняваха възложената им работа, това ставаше само от уважение към предишния им господар. До явна разправа се стигаше само след като дълго бяха натрупвали недоволство срещу Едуард и онова, което той беше направил. Елиза винаги даваше ясно да се разбере, че никой не може да пренебрегва нарежданията на господаря, та дори те и да изглеждат понякога безсмислени.
И тази вечер не представляваше изключение от това правило. Точно бе наругала неколцина слуги заради не твърде ласкавите сравнения между сегашния и предишния господар, когато зърна един друг да се навърта около току-що отворената бъчва. Беше с плащ, качулката покриваше изцяло главата му и лице не се виждаше. Беше се навел и широките му рамене препречваха погледа на Елиза, явно си пийваше — непростим грях в очите на вуйчо й!
Готова за нова словесна схватка, Елиза изправи рамене, дръпна и приглади с ръце роклята си от черно кадифе върху широкия кринолин, опитвайки се да влезе в ролята на господарка на голям дом. Въпреки младостта си, тя изглеждаше много авторитетно, за което допринасяше не малко и семплата й скъпа рокля, която й придаваше елегантност и благородство. Плисирана яка от бяла дантела — но тесничка и скромна в сравнение с пищните придворни тоалети — окръжаваше деколтето й и се издигаше отзад на врата, така че подчертаваше хармоничното й овално лице. Розов отблясък грееше като отражение върху изящните й скули и подчертаваше красотата на сините й като сапфири очи, разположени малко косо на лицето и засенчени от гъсти тъмни мигли. Веждите й, същински разперени крилца върху чистата кожа на лицето й, не бяха обръснати, както правеха това повечето дами. Разделената на път по средата гъста кестенява коса бе покрита с малко боне от черно кадифе, издигащо над челото двете си дъги. Два дълги наниза от перли обвиваха врата й под твърдата яка и се спускаха надолу върху гърдите й. Малка емайлирана миниатюра служеше като закопчалка на огърлицата. Бе изобразен профил на жена, която според баща й приличала на нейната майка.