— Оставете ме да се изкажа, капитане! Тъй като сигурно сте притръпнал от престъпни дела, всичките ми опити да апелирам към вашата съвест ще са навярно безплодни. Въпреки това ви моля да ме изслушате. Сключили сте договор с дявола, аз съм в капан и вие сте тъмничарят. И невинна да съм, аз ще бъда въвлечена в тъмните козни на онзи безименен подлец, а вие сте седнал да ми говорите за чест. Сър! Вашето благоприличие намирисва зловонно на варварство! Вие и вашият долнопробен приятел няма да се спрете и пред най-страшни престъпления! Макар и да действате само по негови указания, вие сте не по-малко виновен от него!
— За съжаление, нямам думи за свое оправдание — призна Николаус. Харесваше му как святкат очите на Елиза, когато е ядосана. — Признавам се за виновен по отправеното обвинение.
Елиза видя, че всичките й аргументи отидоха напусто. Николаус фон Рейн бе човек, който здраво държеше на своето, дори когато знаеше, че е погрешно. Угризенията на съвестта явно му бяха непознати.
Николаус слушаше нейните обвинения и се питаше, дали след време тя пак така строго ще съди неговата постъпка, или ще я вижда в друга, по-добра светлина.
Обстоятелството, че по време на плаването, тя бе напълно в негова власт, за добро и зло, изглежда ни най-малко не намаляваше нейната смелост. От цялото и държане лъхаше прелест и вродено достойнство, подплатено с непреклонност и сила. Боже мой! И то в такива силни дози, каквито рядко се срещат.
Като малко, плахо дете, което иска да му позволят да каже нещо, той я подръпна за ръкава.
— Ако и след една година вие продължавате да съжалявате за това наше пътуване, можете да ме накажете — промълви той. — Аз се уповавам на това, че то е за ваше добро, и за доброто на моя приятел.
След като надникна в топлите му сияещи очи, Елиза се отдалечи на няколко крачки. Николаус пое тежко въздух. Трябваше да се бори с все по-силното си желание да я утешава, да бъде неин покровител и обожател. Започваше да разбира, че един мъж може да хлътне толкова по някоя жена, че да забрави и чест, и клетви за вярност.
ГЛАВА ШЕСТА
Корабът навлезе в устието на Елба. Докато зорко следяха за плитчини или за големи ледени блокове, Елиза стоеше на палубата, за да зърне колкото е възможно повече от страната, в която щяха да я държат в плен. В началото се виждаше само равнина, ала постепенно брегът на север започна да става по-висок. Дърветата блестяха, тъй като мъглата от предишната нощ се бе превърнала в скреж. Покрай морския бряг се трупаха огромни ледени парчета. Понякога сред тихото спокойствие на деня изведнъж се извиваше вятър — само предупреждение за идващата зима, но не предвестник на истинска буря.
Най-после корабът се доближи до кея на Хамбургското пристанище, екипажът се закатери сръчно по въжетата, за да свали ветрилата и да ги завърже. Студът пронизваше поизлинелите дрехи на Елиза, докато заедно с Фич и Спенс чакаха корабът да акостира, та да могат да слязат на сушата. Тя първа стъпи на мостчето, следвана от двамата мъже, които влачеха сандъка с новите й дрехи. Едва стъпила на земята, тя сякаш почувства в гърба си погледа на капитана и се обърна. Капитан фон Рейн стоеше до релинга. Наведе леко глава за сбогом. Елиза отвърна на поздрава му, смутена от неговото стоическо спокойствие. След онази вечер, когато го бе молила сърцераздирателно да я върне обратно в Англия, той се бе държал твърде резервирано към нея. Влизаше в кабината й само когато му трябваше някаква карта. Не че Елиза съжаляваше за неговата дистанцираност. Но понеже бе убедена, че той беше слушал с удоволствие приказките й онази вечер, просто й се искаше да разбере какво ли го бе накарало да промени отношението си.
Елиза и двамата й придружители бързо потънаха в гъмжилото на пристанището. Около тях продавачи предлагаха стоките си на някакъв непонятен език, тежки търговци се суетяха около товарите, които бяха пристигнали. Снежната виелица заглушаваше пъстрата глъчка. Фич си пробиваше решително път през гъстата навалица.
— Трябва да взема ключа от къщата, която негова светлост нае за вас — обясни той на Елиза. — Но ще ми дадете сега честна дума, че ще седите тук със Спенс и ще ме чакате.
Елиза се направи на изненадана:
— След като Спенс и без това ще бъде тук, той би ми попречил да избягам, не е ли така? Та къде ли бих могла да избягам в тази чужда страна? Съвсем не разбирам езика.
Фич не проговори повече, остави я под закрилата на другия и бързо изчезна.
Продавачка на наденички бе стъкмила малък огън до каруцата си. Привлечена от топлината, Елиза протегна измръзналите си ръце над пламъците. Пъргавата продавачка веднага дойде при нея. Заговори Елиза на своя неразбираем език, като настойчиво й подаваше набодената на пръчка наденица. Спенс подаде на продавачката една монета, жената я взе с едно весело „Данке, данке!“ и подаде на Елиза сочното парче месо. Спенс взе и за себе си, като глътна месото на една хапка.