— Прощавайте, господарке — прошепна Фич засрамен. — Това тука е неговата къща.
— Това?! — Тя сбърчи чело. — Как така?
Фич се огледа неспокойно. Тук човек не можеше да се приюти за една нощ, та камо ли да настани една дама за по-дълго време.
— Това е замъкът Хоенщайн. Хазаинът в Хамбург точно ми описа мястото.
Елиза съвсем се обърка, вече нищо не разбираше. Тази развалина не можеше по никакъв начин да служи като постоянно жилище.
— Да не искаш да кажеш — запита тя студено — че ще останем тук, в тази… кочина?
Фич сведе глава. От смущение палецът на крака му започна да рисува някакви сложни плетеници в праха.
— Да, господарке. Най-малкото докато пристигне негова светлост.
— Ти си позволяваш да се шегуваш с мене!
— Прощавайте, госпожо! — Фич свали шапката си и започна да я мачка в ръце. Закашля се, сякаш се задави от собствените си думи. — Не е шега, за съжаление. Няма съмнение, това трябва да е Хоенщайн…
— Ти не можеш да очакваш, че ще остана тук! — проплака Елиза. Беше смъртно уморена, изтощена и отчаяна. — Тук и свини не можеш да държиш! Вашият господар е толкова силен и богат, че може да купи предаността на двама негодници като вас двамата… а дори и помощта на един капитан от Ханзата… А ти си седнал да разправяш, че това е домът му? Тук сред плъховете ли ще живеем? — Тя посочи дребничките следи по праха и се извърна с отвращение. — Той трябва да има много странно чувство за хумор, щом ни предлага тази руина. Тук трябва да е живял на времето си самият Карл Велики…
Фич мачкаше притеснено шапката си, търсейки отчаяно думи, за да извини господаря си.
— Вината не е на негова светлост. Той плати наема за къщата в Хамбург. Стопанинът, оня, Ханс Руберт е виновен. Казано му било, че корабът ни е потънал и той дал къщата на овдовялата си сестра. А си беше платено…
Елиза заскърца със зъби от яд.
— Навярно този Руберт ти е дал тази съборетина за няколко гроша?
Фич отпусна глава и кимна утвърдително.
— Но и за грошове да е, пак е много. — Като описа с ръка широк кръг, тя продължи да се възмущава. — Огледай се само и ми кажи може ли някой да живее в тази мръсотия?!
— Ами ако се почисти основно… — промълви Фич тихичко.
Елиза го погледна смаяна.
— Какви ги говориш? Да не си предлагаш ти услугите? Ти ли ще клекнеш да търкаш пода, докато лъсне? Ти ли ще поправиш вратите? Ти ли ще отпушиш камината? — Фич отстъпваше уплашено пред напористите й въпроси, ала Елиза не мирясваше. — Ти ли ще поправиш прозорците, стъклата, огнището, гредите, ти ли ще оплетеш рогозки за пода?!
Опрял гръб до стената, той размахваше безпомощно ръце колкото по-близо пристъпваше Елиза.
— Ами нищо друго не ни остава, господарке! Докато не дойде негова светлост, нямаме пари за нещо по-хубаво.
— Ти не взе ли от Руберт разликата от наема? — запита тя, макар че имаше представа какъв ще бъде отговорът.
Той засрамено поклати глава:
— Не. Ханс Руберт каза, че негова светлост му дължи пари, а пък и не пожела да обсъжда този въпрос с някакъв си слуга. Дори трябваше малко да додам. Не можех да си позволя повече, нали трябваше да се осигури храната.
Обзета от отчаяние, Елиза се озърна наоколо. Един господ знае защо бе очаквала все пак богато наредени стаи, баня, топла спалня с пухени завивки и, естествено, вкусна вечеря. Предишната нощ не можа да спи, след това дойде дългото чакане на пристанището и накрая уморителната езда — сили не й бяха останали.
— И наистина нямаме друг избор — изказа тя гласно мислите си. — Утре ще преброим с колко пари разполагаме и ще решим какво трябва да се поправи най-напред. Засега трябва да се примирим с тези неудобства.
— Хич няма да е лесно — въздъхна Фич сломен. Силен порив на ледения вятър нахлу в стаята и накара Елиза да потрепери от студ. — Хубаво ще е да запалим огън, пък може да се намери нещо да запушим прозорците… Спенс ще се погрижи за конете, пък аз ще донеса дърва и ще внеса храната. Тогава ще видя какво ще направим с тия прозорци…
Фич изтича навън, а Елиза погледна към горния етаж. Непременно трябваше да се види дали и помещенията горе бяха в същото плачевно състояние. Тя подхвана полите си и тръгна по стълбата. Между двете крила на стълбата се отклоняваше къс коридор, с врати към няколко стаи. Вратата на един голям салон бе леко отворена, оттам идваше малко светлинна в коридора. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато Елиза бутна да отвори. С отвращение отмахна настрани паяжините и влезе в салона. Целият под бе потънал в прах, паяжини бяха оплели балдахина на голямото легло до стената, оградено от трите страни с дървени табли, целите в резба. На голите дъски на леглото се виждаха раздърпани останки от дюшек. Друг един балдахин закриваше кръгло медно корито, поставено между камината и прозорците. Завесата — разкошна някога — сега представляваше само мухлясали парцали. Богато украсени с дърворезба ниски столчета, шкафове, кресла и ракли допълваха наредбата, напълно запазена, макар и потънала в прах и мухъл.