— Едно е сигурно. Трябва веднага да идем до Хамбург — обясни Спенс. — Храната няма да стигне и до утре.
— Но сигурно е също така, че нямаме повече пари — подметна Фич.
— Ще трябва да намерим някакъв търговец, който да повярва, че негова светлост лордът ще заплати всичко, като дойде.
— Ами ако Ханс Руберт е разправил наоколо, че господарят ни е загинал в морето? Кажи си честно, Спенс, ти вярваш ли, че ние двамата можем да направим нещо?
— Но трябва да опитаме! — възрази Спенс и удари с юмрук по масата. — Ако не опитаме, никога няма да разберем дали можем да получим вересия.
След като бе изяснено, че разходката до Хамбург е неизбежна, изникнаха нови въпроси. Спенс не вярваше, че Фич може да намери търговец, който да се вслуша в молбите им и да даде на вересия, нито пък смяташе, че Фич е способен да пази Елиза. Тук трябваше някой, който може да се пазари по-умело, а пък що се отнася до таланта на Фич като пазач, тяхната пленница се бе оказала къде-къде по-изобретателна.
Фич пък се съмняваше в умствените способности на своя другар — само като се сетеше за дръгливите коне, които бе купил…
— Ти нямаш набито око за коне…
— За тия пари, дето ги имах — заоправдава се Спенс — какво можеше да се очаква? Нали ти хвърли парите на негова светлост за тази тук съборетина? Тия коне бяха най-доброто, което можехме да си позволим.
— Искам да ви предложа нещо — обади се Елиза, след като се наслуша на препирните им. — Ако дойда с вас, мога да ви помогна. Вярно е, че не знам езика, но пък познавам обноските и държането на изисканите люде. Съвсем ясно е, че не можем да идем като просяци и да искаме кредит!
Фич, който моментално се обяви против, поклати глава:
— Ако побегне… Какво ще ни прави негова светлост?
— Ами какво ще ни прави, ако не сме запушили покрива — присмя му се Спенс. — Казвам ти, че е права! Ние не сме хората, дето могат да изкрънкат вересия!
— Знаеш колко е хитра. Какво ще правим, ако вземе да разправя на хората в града, че е била отвлечена? Тя може да насъска по нас цял Хамбург!
— Абе, какво ги е грижа хамбургчани за нея! Нали е англичанка…
— Да, ама красива като капка! Някой може да я хареса и да ни я отмъкне.
— А пък аз ти казвам, че трябва да дойде с нас! — настоя Спенс. — Ще я държим под око. Ще следим и да няма мъже.
Фич се призна за победен.
— Тя ще ни съсипе! Ако не ни обесят търговците, негова светлост ще го стори…
Съмненията на Фич отново избухнаха, когато видя пленницата да слиза по стълбите, облечена елегантно в разкошната синя рокля. Бе облякла и красивото манто. Кестенявата й коса бе разделена на път в средата и прибрана строго на кок, само няколко тънки къдрици се спускаха по врата. Сякаш бе господарка на някой дворец. Нищо не напомняше за мръсното отрудено момиче, което от самото им пристигане заедно с тях бе влачило, търкало, чистило и кърпило.
Този път ездата до Хамбург се стори на Елиза не толкова уморителна, колкото на идване. Може би настроението й бе повишено от възможността отново да попадне сред хора, да бъде на цивилизовано място. Проблемите с чуждия език щяха да са огромни, по поне временно щеше да разнообрази живота си на пленница, а и кой знае, може би щеше да се отвори някаква възможност за бягство в този пристанищен град.
Преди да стигнат до пазара, Елиза усети вълшебна миризма, която идваше от близката страноприемница. Закуската не й бе понесла и стомахът и се свиваше от глад. Фич също вдигна нос и започна да души като гладно ловджийско псе. Нямаше място за приказки, и тримата насочиха конете към страноприемницата. Щом слязоха от тях, двамата мъже опряха глава до глава и започнаха да броят монетите.
— Вярно е, за съжаление! Надали ще ни стигнат да изкараме до идването на лорда — призна ядосан Спенс, след като бе преброил всяка монета. — Защо ли трябваше да дадеш толкова за онази развалина!
Почервенял от гняв, Фич вдигна ръце:
— Ами ти колко даде за тия сакати кранти? Глупак излезе!
Спенс се засегна.
— Ти си глупак! Ако беше настоял Руберт да си ни даде къщата, дето я бе наел лордът, коне нямаше да ни трябват! Голяма част от парите, дадохме за храна…
— Виж какво, аз вдигам ръце! — и Фич посочи към страноприемницата. — Ти заведи дамата, аз оставам тук на студа да пазя тия негодни кранти!
— И дума да не става! Нямам желание да слушам после жалби и оплаквания, че съм си натъпкал корема, докато ти си мръзнал гладен навън.
Мъжете бяха толкова погълнати от спора, че не забелязаха изчезването на Елиза. В дъното на улицата тя бе зърнала корабни мачти и доловила някакъв шанс.