— Хвани ме, лисо, — подигра му се тя и добави, преструвайки се, че му съчувства: — Бедна лисо, да не ти причиних болка?
— Стига вече, чудовище такова! — Яростта му я подплаши и тя хукна към стълбите, защото забеляза, че с него вече нямаше шега.
— Милорд, пощадете момичето! — извика Спенс, кършейки ръце.
Максим искаше да се втурне след нея, но тя вече бе изчезнала в стаята си и бе залостила вратата отвътре.
— Изчезвай! — сгълча го Максим и махна с ръка. Той мрачно загледа към горния етаж. Тя не бе така безпомощна, както той си бе помислил в началото. Какво ти зайче, цяло зверче!
Подръпвайки нараненото си ухо, той насочи сега яростен поглед към двамата слуги.
— Е, какво ще кажете за свое оправдание?
— Какво можем да кажем, милорд? — отвърна Фич тихо. — Направихме ужасна грешка и ако заповядате да ни отрежат ръцете, ще сме си го заслужили.
— Спенс? — Маркизът още не бе доволен.
Спенс прокара палеца на крака си по каменния под, по който само преди седмица още имаше дебел слой прах. Ако не беше момичето, нищо нямаше да се е променило.
— Наистина ми е жал за младото създание, особено защото ние сме виновни за всичко. Ако ми дадете отпуска, ще я върна на вуйчо й.
Максим размишляваше. Той разбра, че Спенс наистина иска да поправи грешката си.
— Има още един проблем.
— Какъв, милорд?
— Баща й беше отвлечен и аз мисля, че тя ще изпадне в голяма беда, ако я върнем в Англия, преди да го пуснат на свобода. Тя няма там друг, който да я пази, освен Едуард, а аз познавам характера му.
— Тогава трябва да я задържим тук заради собствената й сигурност.
— Точно така.
— Ще обясните ли на момичето това?
— Тя ще ми повярва ли?
— Не, милорд, ще ви намрази, защото не я пускате да си върви.
Максим разтъркваше болящото ухо.
— Но какво ще стане с годеницата ви, милорд? — поинтересува се Спенс.
Максим мисли дълго, после въздъхна отчаяно.
— Изглежда, че съм я загубил. Не мога да се върна в Англия, за да я взема. Едуард спечели. Той сега има дъщеря си, имота ми и състоянието на Риланд. Ще минат много месеци, преди да се върна и да подема отново борбата.
— Да, милорд, плановете понякога се провалят — присъедини се Спенс съчувствено. — Но може би се е намесила висша сила. Ако поради нашата заблуда аз и Фич сме спомогнали да спасим момичето от голяма опасност, то аз съм горд заради нея и нещастен заради вас.
Максим замълча. Не би могъл да се противопостави на тези думи, но болката бушуваше в сърцето му. Той бавно изкачи стълбите.
— Донесете ми нещо за ядене, бира и топла вода в стаята, и ме оставете да си почина до утре. Нуждая се страшно от една хубава постеля.
— Ами, ваша милост… — подвикна притеснено Фич след него.
Максим спря и се обърна наполовина. Усети, че предстояха още обяснения.
— Еее, ние започнахме веднага да чистим. Изтъркахме подовете, после доста време ни отне, докато се справим с покоите на мадам… е, бяхме така ангажирани, че не можахме да приготвим вашата стая.
— Е, добре, ще почака до утре. Искам само да си отспя.
— Но… — отвърна жално Фич.
Максим стана нетърпелив.
— Какво има Фич?
— Таванът! — изтърси Фич. — Още не сме го ремонтирали.
— Какво му има на покрива?
— Има голяма дупка. Не бихте ли искали да прекарате нощта тук при огъня?
Максим му отправи студен поглед.
— Колко време ще ви отнеме да ремонтирате тавана и да ми оправите стаята?
— Ами, може би един ден. Трябва да стегнем прозорците и вратата. И после още два-три дни, докато оправим и тавана. А после трябва да почистим.
Максим се обърна и бавно заслиза.
— Ще ям тук долу при камината, но преди да се оттегля, очаквам покоите ми да са готови криво-ляво, за да прекарам в тях нощта, даже и да трябва да закриете дупката с одеяла. Ако не се справите, ще прекарате зимата в оборя при Еди. Ясно ли е?
— И още как, милорд — увери го Фич. В мислите си той вече обмисляше работата. Нямаше ви секунда време за губене. — Набързо ще ви сервирам нещо за хапване.
— Сам ще се обслужа. Имате малко време на разположение.
— Прав сте милорд — съгласи се Фич.
Спенс носеше вече метла и кофа, защото нямаше желание да прекара зимата в компанията на Еди в обора. Тъй като не се знаеше как изглежда студеният сезон в тази страна, във всеки случай топлината на камината и мекият сламеник бяха за предпочитане.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Елиза отметна завивките. Леденото утро в стаята прогони и последния остатък от сънливост. Беше толкова студено, че дъхът й замръзваше пред устата. Снегът от последната нощ бе замръзнал по прозорците, които сега блещукаха в светлината на изгряващото слънце. Но и слънцето не можеше да стопли помещението. Елиза помисли дали да не скочи до камината, за да хвърли нови цепеници върху жарта, но студът я уплаши, и тя от сърце си пожела слуги, които да дойдат и да съживят огъня.