— Моето единствено условие е да ме изпратите обратно с първия възможен кораб. В противен случай не поемам никакви задължения.
Максим я погледна открито.
— Въпреки това бих искал да живея спокойно в собствения си дом…
— Тогава ме пуснете да си вървя.
— Представата за една непрекъсната борба между нас…
— Не сте длъжен да ме задържате.
— Считам се за джентълмен…
— Не споделям вашето мнение.
— …за джентълмен, който взима присърце благополучието на благородните дами.
— Което вече доказахте, като заповядахте да ме отвлекат?
— Неуспешен опит да предотвратя женитбата на благородна госпожица с мошеник.
— Можете да ме пуснете по всяко време! — настоя Елиза.
— По-точно проблем е, че не мога! — той удари с длан по масата. — Защо сте толкова вироглава?
— Тогава сме в състояние на война — отвърна тя ледено.
— Елиза, — опита Максим този път благо — Елба скоро ще замръзне, а и Северно море през зимата е доста коварно. Помислете за собствената си сигурност. Дори и най-опитните моряци сега изчакват по-благоприятни атмосферни условия.
— Не е ли възможно да се мине по суша до Кале? Оттам може би ще намеря възможност да се върна в Англия.
— Това би било дълго и опасно пътуване по суша. Не мога да ви придружа и не разрешавам да го стори друг.
— Колко мило от ваша страна, Тейлър, — подчерта тя арогантно измисленото му име.
Една паднала главня изригна дъжд от искри и Максим стана, за да прибави още дърва. Елиза го гледаше изпитателно. Макар и благопристойно облечен, той бе извънредно мъжествен. Ръкавите на тъмнокадифения му къс жакет и бухналите му панталони имаха цепки, чиито краища бяха обшити с коприна. Коравата му накъдрена яка се извисяваше високо пад врата му. Подобни бели къдри имаше и по на маншетите на жакета, който подчертаваше широките му рамене и се впиваше в тясната му талия. Високите ботуши, които носеше върху тъмни чорапи, очертаваха мускулите на краката му.
Елиза изведнъж се почувства съвсем малка и слаба пред него. Оръфаните й дрехи й придаваха ужасен вид, а това неприятно чувство нараняваше гордостта й, когато той я загледа. Тя можеше да си представи много добре каква гледка представляваше в това облекло. Скочи бясно от мястото си.
— Стоите си тук като великия господар на тази руина, докато аз трябва да нося тези жалки парцали, а на всичкото отгоре твърдите, че не можете да ме върнете в къщи. Чувствата на една дама ви интересуват точно колкото и дървото, което току-що хвърлихте в огъня.
— Сигурно знаете, че в Англия ме търсят с публична обява — отвърна Максим, — ако сега се върна, ще попадна незабавно на ешафода.
— Което и заслужавате — потвърди Елиза.
Максим се надигна от мястото си и пресече салона като зъл великан от някое старо предание. Фич и Спенс си бяха избрали най-неподходящото време, за да се появят. Като се изправиха пред негово благородие, те видимо се ужасиха от лошото му настроение.
— Трябва да замина за Хамбург — уведоми ги той. — Но щом в мое отсъствие не вършите нищо полезно, то поне се погрижете за това момиче, и оправете вратата на спалнята ми, ако още ви е мил животът, — изръмжа той — за да съм защитен от нападенията на тази луда! — при което показа с палец зад гърба си.
— А сега за вас! — той се обърна рязко към Елиза. — Би било уместно да помогнете на тези безделници и също да свършите нещо. За всички ни ще е от полза, ако се работи тук.
Той се обърна, за да си върви. Елиза обаче го спря с прелестен жест.
— Милорд, това е невъзможно, защото аз съм пленница, която трябва да се ограничава с покоите си, и не бива да си позволява да излиза от тях, за да спести на пазачите си неудобни ситуации. Но би било добре, ако доведете от града поне един готвач и едно-две момичета, за да почистят. Страхувам се, че тези двамата от вашата свита не са в състояние да се справят дори що-годе с домашните си задължения.
Максим се обърна безмълвно, взе си пелерината и ядно затръшва вратата зад себе си. Тя се откачи от пантите и гъст облак прах се завихри, когато падна с трясък на пода. Максим изруга наум и продължи към конюшнята. Малко по-късно, вече върху седлото на врания си жребец, той препусна през двора, а двамата му приближени се бореха с вратата, която трябваше да окачат.
Тази събота Ханс Руберт остана по-дълго в намиращата се точно до кея канцелария, за да допълни още няколко данни в счетоводните си книги. Седнал пред писалището си на висок стол без облегалка, той замислено прокарваше перо по пергамента, когато усети зад гърба си въздушно течение и звънецът на вратата му показа, че е влязъл посетител. Тъй като в този район човек винаги трябваше да е нащрек, преди да се обърне той хвана една дебела дъбова тояга.