— Наистина ви липсва всякакъв талант за готвене. Може би щипка сол ще направи тази помия по-поносима.
— Разбира се, господине, — Елиза взе купата и отиде с нея до печката, направи нещо с гръб към него, а после отново я постави пред него. — Това отговаря ли на вашия вкус?
До носа на Максим достигна аромата на женската й плът, когато тя се наведе напред и роклята й му предостави кратка, но прелъстителка гледка. Той усети как кръвта му кипна.
Елиза се изправи и забеляза с почуда, че погледът му следи движенията й, сякаш не може да се откъсне от гърдите й. Тя се изчерви от гняв и попита язвително:
— Да не търсите заместница на Арабела, милорд?
— Момиче, това за вас би било непостижима цел, така че не поставяйте на изпитание суетата си — отвърна той презрително и поднесе лъжицата с овесена каша към устните си.
— Солта достатъчно ли е? — попита сладко Елиза. Втренчил сърдито поглед в нея, Максим стана, взе купичката и изхвърли съдържанието в огъня, където то просъска при допира с една главня. Максим си сипа втора порция от казанчето, посоли я малко и се върна, на стола си.
Елиза се зае сега с печката, после посегна за метлата, за да измете пода, отначало бавно, после все по-бързо и енергично, така че се вдигнаха облаци прах и маркизът се разкашля. Той яростно удари по масата.
— Престани, вещице такава!
Елиза се подчини и го наказа с презрителен поглед през рамо.
— Работата ви пречи, така ли, милорд?
Кашляйки, Максим се опита да разсее облаците прахоляк. После посочи с пръст другия край на масата.
— Сядай, женище такова.
— Вещица? Женище? На мен ли говорите?
— А на кого? — Максим я погледна и поклати глава. — Предупредих Николаус, но той не щеше да ме чуе.
— Николаус? — Любопитството й се разбуди.
— Да. Николаус. Попита ме дали може да ви ухажва.
— Ах, така ли? — Тонът й бе станал осезаемо по-рязък. — И вие разрешихте ли му?
— Той ще пристигне днес по обяд.
Сега Елиза стана и удари с длан по масата.
— Колко любезно от ваша страна да му дадете разрешение за това, лорд Сиймур!
— Дадох му добър съвет. Не е в моя власт да кажа нито да, нито не. Препоръчах му да пита лично вас. Честно казано, предупредих го и го посъветвах да ви се представи в пълно бойно снаряжение, ако иска да се измъкне читав.
— Ах, вие… — В очите й просветна, докато тя свиваше устни. — Как смеете да сводничите с един от вашите съучастници? Ооох!
Със стиснати юмруци тя се обърна и тръгна нагоре, защото не можеше да понася повече ироничното му хилене. Спряла на първото стъпало, тя извика:
— Бихте ли изпратили Фич и Спенс с няколко кофи вода при мен? Много вода! Искам да изпробвам медната вана в стаята си.
Малко преди обяд Максим видя от един прозорец, на покоите си малката дружина на Николаус фон Рейн, която яздеше по пътеката към замъка. Като го съзря, Максим се разсмя звънко. Николаус бе задоволил страстта си към ефектно появяване и пищно облекло. Късото му палто, обточено със сърма, проблясваше на слънцето. Кожената подплата сигурно добре го предпазваше от студа, защото, подпрял едната си ръка на хълбока, а с другата хванал юздите, той така широко бе разтворил пищното си палто, че се виждаха добре късия жакет и широките, панталони от тъмночервено кадифе. На главата му дръзко бе накривена украсена с пера шапка. Максим дори успя да съзре една обсипана със скъпоценни камъни златна верига, която той носеше на врата си.
Ескортът се състоеше от двама мъже с блестящи месингови нагръдници, единият от които яздеше пред капитана, а другият — зад него. Следваше ги един дебеличък тромав слуга. Той водеше обозен кон, натоварен с множество бохчи, сандъци и кутии. А собственият му кон освен тежестта на ездача си носеше допълнително няколко медни съда и множество прибори, чието дрънчене се чуваше отдалеч.
— Гледай ти, младоженецът идва — засмя се Максим развеселен. Той напусна стаята си и се затича надолу, за да посрещне гостите на входната врата.
Ханзейският капитан, който се бе приближил към руината с отвратен и разочарован израз, облекчено пришпори коня си, когато видя своя домакин и поведе хората си през рова.
— Максим! — високо извика фон Рейн. — Как си, приятелю?
— Превъзходно! Утрото вече успя да зарадва окото ми.
— Да, беше великолепен изгрев — Николаус обгърна с поглед порутените зидове. — Макар че сред тази купчина камъни човек трудно може да си представи нещо красиво.
— Човек никъде не знае откъде ще срещне красотата — забеляза Максим двусмислено.
— Тук със сигурност не! — отвърна Николаус с категоричен тон.