С усмивка на уста Максим слезе срещу него по стълбите.
— Виждам, че не си се съобразил с предупрежденията ми и не си се отказал от това опасно начинание. Ела седни и се стопли на камината, додето си още здрав и читав.
Николаус се плъзна от седлото и хвърли юздите на притеклия се Спенс. После капитанът огледа двора на замъка, порутените зидове и хлътналия покрив на съседната сграда.
— Надявах се да намеря подслон поне за конете.
— Хей там отсреща — Максим посочи към обора. — Зидовете са още здрави и пазят от вятъра. Отзад има едно помещение с огнище, където хората ти могат да си отпочинат. Фич ще им занесе храна и бира.
— Не много бира — спря го Николаус. — Тази вечер се връщаме обратно.
Тромавичкият мъж от новопристигналите напълни ръцете си със съдове и тигани и под развеселения поглед на Максим ги понесе с дрънчене към входната врата.
— Доведох и Дитрих, готвача си, за да ни е гарантирана приличната вечеря — обясни Николаус. — Тук със сигурност ще има някой, кой го да може да я оцени.
— Всичко е по-добро от пресолена овесена каша — сухо отбеляза домакинът. — Впрочем за едночасова езда от града до тук си взел много бляскав ескорт. — Максим направи движение с глава към придружителите му.
— Човек трябва винаги да е нащрек — призна Николаус намигайки. — Но, честно казано, исках да впечатля дамата.
— А аз все се надявах, че си предвидил охрана от дамата — отвърна находчиво Максим и се изсмя, когато капитанът слисано го погледна с недоумение в очите.
Максим го потупа по гърба и придружи госта си нагоре по стълбите към салона, който Николаус учудено огледа.
— Сега разбирам защо хората от града никога не идват тук. Из тези стаи сигурно бродят духове и кръвта на човека чак се смръзва…
— Е, все пак направихме някои, малки подобрения — отвърна Максим с ироничен смях. — Представи си как е изглеждало всичко, когато са довели момичето.
Капитанът презрително изсумтя.
— Човек едва ли би могъл да си представи нещо по-ужасно.
Маркизът посочи няколко стола около камината.
— Ела, приятелю, почини си.
Николаус, който тъкмо си сваляше ръкавиците, отпусна тежкото си тяло на един стол и се наведе напред. С лакът на лявото коляно, с юмрук на другото, той настойчиво гледаше домакина си.
— Е, какво ще кажеш? Момичето благоразположено ли е към мен?
Максим повдигна рамене.
— Трудно е да се каже. Тя е самоуверена и не ми се доверява.
— Но ти й каза, нали? — настоя капитанът.
— Да.
— И тя не отвърна нищо?
— Нищо, което да подскаже намеренията й.
— Ах, тази проклета несигурност. — Николаус разочаровано, се удари по бедрата.
Максим пристъпи към една маса, наля бира и я подаде на Николаус.
— Вземи, това ще ти вдъхне смелост.
Фон Рейн пое халбата и я изпразни на един дъх. Максим му доля.
— Никога досега не съм те виждал така отчаян заради една жена — забеляза той и седна на един стол до приятеля си. — Още си спомням как преследваше в моите владения младите красавици. Тогава не се ограничаваше само с една…
— Но, Максим, много добре знаеш, че аз съм едва ли не светец.
— Внимавай — предупреди го Максим и изкриви лице в гримаса.
— Какво предлагаш? — попита Николаус.
Максим скептично повдигна вежди, а по устните му пробягна усмивка.
— Знам за оброка на членовете на Ханзата, но между тях има не малко, които по свой начин тълкуват оброка и в действителност са развратници и женкари, които преследват всяко хубаво момиче. — Той сви рамене. — Не ме засяга въобще дали си целомъдрен или не, но положително от малък си шегаджия. Чувствам се малко отговорен за момичето, защото аз го доведох тук, аз знам, че не си светец.
— Ах, така ли? Ами ти да не би да си? — извика Николаус възмутено.
Максим се усмихна.
— Никога не съм го твърдял.
Известно време те се гледаха безмълвно. Николаус се покашля.
— Е, между нас казано, приятелю, признавам си, че съм малко нещо шмекер.
— Знам го вече от доста време.
— Но момичето е различно от другите. Тя завладя сърцето ми.
Максим презрително изсумтя.
— Внимавай много какво й даваш в ръка. Тя е коварна и нападателна.
— Да, тя е нападателна и темпераментна — призна Николаус — но коварна? Не! Тя само се бори за свободата си. Не е ли разбираемо, че момичето настоява да го върнат вкъщи? Отвличането толкова я е променило!
— Беше грешка — призна Максим.
— Да, грешка, Максим, но що за идея е това? Какво те подтикна да го сториш? Любовта към Арабела или желанието да си отмъстиш на баща й?
— Исках само да предотвратя първата брачна нощ, докато… — Максим спря, защото пронизващият поглед на приятеля и необходимостта да се защитава му бяха досадни. — Боже мили, Николаус, да не би да мислиш, че бих избрал Арабела за своя съпруга, ако не я поставях над всички други?