Максим наложи на мисълта си да се върне към някога обичаната Арабела. Никой не би могъл да отрече, че Арабела по природа беше идеалът за благородна девича красота. Колко често се бе опиянявал от спомена за нея! Сега обаче откри, че с мъка съумява да извика в паметта си нейната грация, образа на сините й благи очи и нейните светлокестеняви къдрици.
Представите бяха замъглени и неясни и вече не трогваха сърцето му. Колко бе прав Николаус, докато той самият бе уверен, че е бил обзет от дива страст. В действителност не го ли е водело желанието за отмъщение, за да заповяда да отвлекат Арабела.
Отново го нападнаха представи за Елиза… за гневната Елиза, за спящата Елиза, за Елиза, която му отвръща яростно.
Той трябваше неохотно да си признае, че страстно я желае, но не можеше да се примири с това си чувство. Кое беше това момиче, което се бе промъкнало в живота му, непрекъснато го дразнеше и поставяше на изпитание търпението му, което проваляше всичките му планове? Той бе изгнаник, отхвърлен от родината и ако искаше отново да заеме полагащото му се място, трябваше да постави в ред нещата си, дори това да му струваше живота. Той нямаше време да се отдава на копнежи по опърничава и твърдоглава жена.
Враният му жребец, усетил напрежението у ездача си, започна неспокойно да играе. Максим го сръга с пети и препусна. Известно време следваше равния терен по билото на един скалист склон. После хребетът постепенно се заспуска надолу и Максим тръгна през иглолистната гора. Освободен от улея на стръмните скали, потокът образуваше на отсрещния бряг мочурливо езерце, изпъстрено със заледени храстчета и треви, които блещукаха под слънчевите лъчи.
Той подкара жребеца през един брод, слезе на отсрещния бряг и спря под стар клонест дъб. После свали от рамото си лъка, сложи стрела и се прокрадна с тренирана, безшумна походка към езерцето. В незамръзналата вода край обраслата с тръстика ивица крякаха няколко гъски. Един мъжкар изпърха с криле и в следния миг се спусна като камък към накъдрената от бриза водна повърхност.
Максим донесе птицата, завърза и краката с кожени ремъци и закрепи улова си на седлото. Едно движение между дърветата на отсрещния бряг прикова погледа му и когато обиколи ниските храсти по брега, от там изскочи елен и наведе глава, за да пие от реката. Лъчите на изкачващото се по небосвода слънце просветваха в мъглата и правеха цветовете по-ярки. Максим се отпусна на коляно, сложи една остра стрела и се прицели под врата на Еди. Еленът направи малка крачка и се свлече, улучен в сърцето.
Максим наблюдаваше замислен плячката си. Ако не внимаваше, и него щяха да го пронижат ужасните й стрели. Да, тя щеше да го води за носа като фон Рейн, клетия човечец.
Елиза стоеше с ръце на кръста в салона и чакаше. Беше се приготвила да изнесе лекция на маркиза и бе разочарована, като видя че го няма.
— И къде е тръгнал в този ранен час лорд Сиймур? — попита тя Фич.
— Негово благородие отиде на лов. Искаше да напълни килера на готвача с пресен дивеч — отвърна той. — Той вече достатъчно добре познаваше момичето, за да усеща кога е ядосано. И храбро се зае да повдигне настроението й. — Можете да сте сигурна, че няма да умрем от глад, докато с нас е лорд Сиймур. А що се отнася до вас, мадам, господарят ме помоли да ви кажа, че ще ви вземе с него в Хамбург. Около обяд трябва да сте готова.
— Както заповяда негово благородие — отвърна Елиза с престорено смирение.
Тя обаче нямаше никакво желание да се върне обратно в покоите си и да се пудри, защото сигурно щеше да мине време, преди маркизът да се върне. По-скоро й се искаше да се поразходи из околността. Елиза си наметна пелерината, сложи качулката на главата си и излезе през вратата. Бавно слезе по стълбите, пресече двора и премина по моста. После пое по една пътека, която минаваше покрай крепостния ров.
Тя се спря на един облян в слънчеви лъчи хълм, когато видя, че пътят й е преграден от бодлив храсталак. Сняг потискаше гъстата трева, която растеше под храстите, никъде не се виждаше пътека. Елиза вече искаше да се връща, когато остро убождане я спря. Повдигна си полите, за да измъкне бодила от подметката на обувката си, и се сви, защото си убоде пръста. Докато се взираше в капчицата кръв, изведнъж по лицето й пробягна злорада усмивка. Питаше се как ли би реагирал господарят на замъка, ако намери а леглото си бодливи тръни. Идеята бе примамлива.