И точно когато спокойствието и редът се възцариха отново в дома му, Елиза пак избяга, този път в Стилярдс, някакво място, което баща й бе избрал, за да превърне част от имуществото си в злато. Едуард винаги бе знаел, че трябва да се страхува от онази паплач от свободната територия на Флийт стрийт, но чужденците от Ханзата направо го ужасяваха. Те имаха влияние и богатство, което подчиняваше крале и князе. Макар че кралица Елизабет отдавна бе доказала, че е достатъчно властна и непреклонна, мнозина от поданиците й бяха станали жертва на Ханзата. Едуард бе изгубил вече всяка надежда, че ще види някога племенницата си, когато тя се върна, съпровождана от един юнкер на Ханзата, самата тя преоблечена като юнкер. „Момиче с панталони! — бе възкликнал ужасен Едуард. — Това вече надхвърля всички граници!“
Ако знаеше тогава, колко безпокойства щеше да причини в живота му тази племенница, Едуард положително щеше да й поиска по-висок наем… Но засега Елиза печелеше в тази сделка. За всяка монета, която получаваше от нея, Едуард трябваше да заплаща с двойно по-големи унижения.
Той се помъчи да се успокои, като се извини с вид на обиден:
— Грижа се само за доброто ти име. Куентин не е човек, който би ти направил чест. Мога да те посъветвам само да не му правиш никакви отстъпки!
— Не се страхувай, вуйчо! — успокои го Елиза. — Нямам никакво намерение да се оставя на един мъж да ме води по криви пътеки.
Нарочно каза онова, което старият искаше и се страхуваше, че ще загуби заради Куентин. Едуард отдавна вече не успяваше да скрива алчността си толкова умело, колкото би му се искало, И сега той изобщо не долови същината на ироничната й забележка, зает да я наставлява. Нали в края на краищата, обзета от смъртен ужас, тя бе потърсила убежище под неговия покрив?
— Цял свят знае, че баща ти продаде всичко и скри златото за тебе, та да не падне в алчните ръце на Касандра и синовете й, след като той си отиде от този свят. Едно нещо ще ти кажа, момиче: докато съкровището си остава скрито, ще има да носиш тежък товар, всеки прахосник и всеки ловец на зестра ще се върти около тебе. Трябва ли да ти припомням как дойде при мен, за да те защитя от семейството на баща ти? А ето сега тоя дявол от Редбърновци, дето само чака да ти вземе парите…
— Куентин има достатъчно собствени пари — напомни тя на вуйчо си. — Не са му нужни моите.
— Ами, ами! Я ми покажи някого, в чиито сандъци няма място за още злато. Едно ще ти кажа: Куентин ще те вземе и ще изпразни кесията ти. Помни ми думата! Стой настрана от нехранимайковци като Куентин и някой хубав ден може да вземеш мъж като Риланд или като братовчед му Девлин.
„Господ да ми е на помощ!“ — помисли Елиза ужасена, докато на глас изрече с цялото си чувство за хумор:
— Ах! Нима разюздаността трябва да се възнаграждава?
— Какви ги приказваш? — избухна отново Едуард, засегнат от остроумния й отговор. — Той стисна юмруци, за да се овладее. — Загубила си си ума, ако мислиш, че братовчед ти е по-добър от Риланд.
— Е, може! — повдигна безучастно рамене Елиза и си тръгна, без да го уверява, че неговата преценка за Куентин съответства на собственото й решение да избягва всякакви по-сериозни връзки с братовчед си. Тя бе заета твърде много с мисълта за баща си, за да изпитва удоволствие от ухажването на някакъв мъж, а най-малкото пък на един Хъксфорд.
ГЛАВА ВТОРА
Алчността е истинско проклятие. Тя е в състояние да отрови всяка човешка радост. Не можеш да дадеш и най-дребната монета, без да изпиташ огромно съжаление, че я губиш, измъчван от тайната надежда все пак, че нейното изчезване ще бъде двойно възнаградено. Такъв бе случаят и е Едуард Стамфорд. Цялото му задоволство от женитбата на дъщеря му бе помрачено сега, когато трябваше да седи и да гледа как гостите му без всякакви угризения се възползват от неговата щедрост. Това негово, изтръгнато пряко волята му гостоприемство сега караше всичките тези гости да лапат без всякакво чувство за приличие и мярка. Дори празничната музика не можеше да подобри лошото му настроение. Смехът и шегите на гостите още повече засилваха яда му, да не говорим за ония, дето бяха вече преяли и дремеха.
— Гледай ги! — не можеше да сдържи той възмущението си. — Така са се натъпкали и насмукали, че клюмат над паниците си. Ако знаех, че ще стане тъй, щях да си спестя някоя и друга жълтица.