Кръстю Гошев Мушкаров
Сълзите на дракона
Предговор от автора
Не гледам на себе си като на писател, защото не издавам или продавам написаното, а го подарявам. И защото за мен неколцината приятели, които са прочели и харесали нещо мое са по-ценни от парите. Предпочитам да се смятам за разказвач на истории, защото точно това правя — освобождавам различни истории и идеи, които живеят в мен и искат да излязат навън. Надявам се да ви доставят такова удоволствие да ги четете, каквото доставиха на мен докато ги писах.
Интересувам се от наука и технологии, и винаги съм харесвал книгите и филмите, изпълнени с приключения. Мразя насилието и го избягвам в сюжетите си, доколкото е възможно. Ако искате да научите повече за мен, ще трябва да погледнете света през моите очи. А ако не можете (защото главата ми си е моя и не пускам всекиго вътре) — ви предлагам да погледнете през очите и постъпките на героите ми.
Желая ви приятно четене.
1. Сълзите на дракона
Той беше гладен. Бавно и неусетно гладът се бе превърнал в негов неканен спътник, в сянка, която не можеше да прогони. Доскоро майка му отиваше на лов всяка нощ и всяка сутрин се връщаше с храна за него. Но вече минаваше пети ден, а нея все още я нямаше. Той все повече отпадаше и губеше сили, а всяко движение го изтощаваше. Реши да напусне пещерата, в която се беше родил, за да се опита сам да си хване нещо. Но се оказа твърде бавен и тромав. Макар че все още растеше, тялото му вече беше добре развито. Когато имаше храна, усещаше надигащата се мощ на мускулите си. Искрящите му тъмносини люспи бяха започнали да се втвърдяват. Но крилете му още бяха твърде слаби за полет и само се удряха в клоните на дърветата, спъвайки всяка негова крачка. Гората лениво се къпеше в късните следобедни лъчи на слънцето и не се интересуваше от него. Ако искаше да живее, трябваше сам да си хване храна. И то бързо, докато още имаше сили.
Гладът изостряше сетивата му и скоро той долови някакъв лек шум. Сякаш хищник се прокрадваше към нищо неподозиращата си плячка. Но нещо нарушаваше ритъма на леките стъпки. Той притихна и се сниши над земята, опитвайки се да се слее с нея. Не можеше да повярва на късмета си. Острият му слух услужливо беше разкрил всичко необходимо за приближаващата го храна. Към него идваше двуного и определено куцаше.
Като внимаваше да не издаде присъствието си, той следеше своята жертва с едно око. Погледът му минаваше през дупка в листата, докато дърветата криеха едрото му тяло. Вечерята му изглеждаше странно. Тя едва пристъпваше с десния си крак и се подпираше на крива дървена пръчка, а бледозелената й кожа беше разкъсана на много места и се вееше на вятъра. Но най-много го озадачи, че въобще не кървеше. Той би надушил кръвта отдалече.
Тъкмо когато се чудеше дали първо да я удари с лапата си, или направо да я захапе, той долови някакво звънтене. Човекът пред него явно също го чу, защото се приведе надолу и преценяващо огледа дърветата. Вероятно решаваше дали да побегне, или да се скрие.
Риналу недоволно удари с опашката си по земята. Той не харесваше името, с което майка му го беше дарила. Не му харесваше дългото й отсъствие, нито изпълнилият стомаха му глад. Не харесваше и факта, че все още не можеше да лети. Но това, което особено не харесваше точно в този момент, беше перспективата да изпусне сигурната си плячка. Стресната от шума, тя старателно бе прегледала гъстия храсталак и сега се взираше право в него, неспособна да помръдне от ужас. Нямаше смисъл да се крие повече и той тромаво се запрепъва към нея, опитвайки безуспешно да присвие по-плътно крилете си до тялото. Прекърши като сламка едно младо дръвче, блъсна се в друго, доста по-старо, и протегна раззинатата си паст към човека.
В далечния край на малката полянка се появи второ двуного, цялото покрито с блестящи люспи. Приличаше малко на дракон, но нямаше криле, нито пък опашка. И беше много по-дребно на ръст. Риналу смътно си припомни разказите на майка си за двуногите. Тя му обясняваше, че имало различни видове, че някои от тях били опасни и трябвало да ги избягва. Но колкото и да се напъваше, за нищо друго не можа да се сети.
Докато се опитваше да класифицира новодошлия, иззад зелената стена от дървета и храсти изникна още един. За разлика от втория, той изобщо не приличаше на дракон, защото нямаше ръце. По-точно имаше, но бяха някак странни. Едната беше голяма и кръгла, а другата — тънка и много дълга, с един-единствен остър нокът на края си.