Притиснато между двете заплахи, зеленото двуного пред Риналу се опита да изкуцука встрани. Драконът застина с единия си крак във въздуха, внезапно осъзнал, че сияещите хора още не го бяха забелязали. Погледите им бяха приковани в този, когото преследваха, и те с радостни викове тичаха насам. Бяха значително по-едри от едва кретащата си жертва, а и бяха двама. От тях ставаше чудесна вечеря, пък и дребният едва ли щеше да избяга. Риналу реши да си го остави за утре.
Като избра точния момент, той се подаде между дърветата. Удари с опашката си първия човек в гърдите, докато мощните му челюсти захапваха втория през кръста. Ниските слънчеви лъчи вече не успяваха да осветят притъмнялата полянка. Там, където високите дървета хвърляха тежката си сянка, тревата изглеждаше маслиненозелена. Тъмночервените капки кръв, които се поръсиха върху нея като тих есенен дъждец, приличаха на накацали калинки.
Острите нокти на Риналу с лекота се справиха с люспестата броня на двуногите и скоро той заръмжа от удоволствие. За пръв път от пет дни насам не чувстваше глад. Насочи ситият си вече поглед към зеленокожото, което тъкмо беше успяло да прекоси обратно поляната. Закуската се опитваше да се измъкне, но той можеше да си поиграе малко с нея, преди да я убие.
Лениво настигна плячката си и леко я перна през краката, за да я събори на земята. Вече по гръб, човекът протегна напред пръчката, с която се подпираше, в напразен опит да се защити. Ревът на дракона отекна в близките скали и се върна обратно още по-ужасяващ.
— Спри! Не убивай!
Риналу застина за миг, оглеждайки се напрегнато. Досега никой друг не беше говорил с него, освен майка му. Но нея все така я нямаше, щеше веднага да усети присъствието й. Жълтите му очи отново се забиха в дребното създание пред него:
— Ти ли говориш, зеленокожо човече?
— Зелена кожа? Но аз… А, дрехата ми. Не, това не е моята кожа. Ние правим… такива неща… и ги носим… върху себе си.
— И защо да не те убивам? — Нервното заекване на двуногото забавляваше Риналу.
— Защото… и двамата сме разумни същества, а разумът по света е рядък, и трябва да си помага.
— Умението ти да говориш не те прави разумно. Може просто да повтаряш каквото си чуло.
— Но аз говоря направо в съзнанието ти. Това не го може всеки.
— Е, разумно или не, за мен ти си просто закуска. Аз трябва да се храня, а от теб нямам никаква полза. — Ноктестата му лапа прикова плячката към земята.
— Лов! — припряно извика тя в главата на дракона.
Драконът погледна удивено лежащия човек, после едва не се затъркаля по земята, разтърсван от гръмотевичен смях. Но не успя да укроти вълнението, разлюляло фините синьо-зелени люспички около очите му. Нито да сдържи избликналите си сълзи, които покапаха по земята.
— Какъв лов, та ти едва ходиш, по-бавно си и от мен? Но даже и да можеше да ходиш нормално, пак нищо нямаше да хванеш. Не разбирам как още не си умряло от глад?
— Виждаш ли тази пръчка. Казва се «лък» и може да праща други пръчки много бързо и много далече. Ако сега ме изядеш, получаваш едно хранене. Но ако ме оставиш жива, ще ти нося храна всеки ден. Ще ти ловя катерички, а може би и нещо по-голямо? Какво ще кажеш?
— Хм… Това ще е интересно да се види. Пък и винаги мога да те изям.
— Точно така. Винаги можеш — нервно преглътна човекът и тромаво се изправи, подпирайки се на лъка си.
— Защо те гонеха тези другите, които бяха като теб?
— Те въобще не са като мен. — Възмущението проби през страха и изпълни дребничкото тяло на двуногото. — Ух, как да ти го обясня? Аз съм като майка ти, а те са като теб.
— Искаш да кажеш, че ти можеш да летиш, а те — не? Но ти нямаш криле? Пък и аз съвсем скоро ще мога да летя, така че…
— Нямам това пред вид — прекъсна го момичето. — Искам да кажа, че ние създаваме живот, докато вие можете само да го отнемате.
Алгира с погнуса подритна кръглия, белязан с глава и мечове щит на единия от доскорошните си преследвачи. Мисловният разговор, който водеше с дракона, както и постоянната опасност за живота й, бяха изцедили малкото останали й сили. Тя едва се държеше на краката си, но трябваше да остане права. Оцеляването й зависеше от това да прилича колкото се може по-малко на безпомощна плячка.
— Мога да ти бъда приятел. Но ако ме убиеш, оставаш напълно сам. — Тя трескаво търсеше спасителни аргументи.
— Какво е «приятел»?
— Приятел е някой, който се грижи за теб. Който цени живота и щастието ти колкото и собствените си. Че дори и повече. Това е най-близкото нещо до майка, което някога можеш да имаш.