Макар и трепереща от ужас, Алгира издържа тежкия поглед на Риналу. Жълтите му очи пламтяха в мрака на бързо настъпващата нощ. Накрая той изпълзя встрани, като клатеше тежката си глава и недоволно ръмжеше. Почувствало се в относителна безопасност, момичето се загърна доколкото можа с изпокъсаната си светлозелена рокля и мигновено заспа. Драконът отново остана сам, опитвайки се да намери следа от мисъл или спомен в угасналото й съзнание. Но тя беше толкова изтощена, че дори не сънуваше. Накрая и той заспа.
С първите слънчеви лъчи на кървавочервеното утро гладът на дракона се завърна. Като нощен хищник, носещ улова си в гнездото. Настани се привично в стомаха му, сякаш никога не си беше тръгвал. Риналу се приближи до спящото момиче и преценяващо го изгледа. Тъкмо щеше да му стигне за закуска.
Бледата кожа на Алгира, настръхнала от нощния студ, почти бе загубила чувствителността си. Когато накрая колебливия допир на стрелкащият се драконов език събуди младата жена, тя сънено разтри очи. Гледката на надвесената над нея глава, пълна с дълги остри зъби, за миг я изправи на крака. Тя жално простена от болката в счупения си глезен и цялата настръхна. Пронизителният й писък се заби в мозъка му, като го накара смутено да отстъпи крачка назад.
— Да не си посмял да ме ядеш!
— Но аз съм гладен — опита се да възроптае Риналу.
— Приятелите не се ядат един друг! Обещах ти и сега ще отида на лов. Ще трябва само да изчакаш малко и ще имаш храна.
— Не. Ще отидем на лов заедно.
— Но ти си много голям, непохватен и шумен. Плашиш животните и няма да мога нищо да уловя, ако си с мен! — В мислите й се прокрадна отчаяние.
— А ако остана тук, как мога да съм сигурен, че ще се върнеш? Че няма веднага да се опиташ да избягаш?
Алгира се огледа безпомощно. Изведнъж в очите й грейна решителност и тя свали нещо от ръката си. Подаде му го и Риналу внимателно го пое с огромните си нокти. Изящно вплетени между тънките сребърни нишки, три небесносини камъчета тъжно проблеснаха на прощаване.
— Това е гривна, която баща ми направи за мен, когато бях малка. Само тя ми остана от него. Ще се върна за нея, дори ако трябва да пълзя. Ако не успея да ти намеря храна, ще се върна, за да можеш… За да ме… Ще се върна! — увери го треперещото й съзнание.
— Добре, върви. Но знай, че запомних миризмата ти и ще те намеря, където и да отидеш. Не можеш да се скриеш от мен.
Драконът недоверчиво изгледа Алгира, докато тя бавно се отдалечаваше, подпирайки се на лъка си. Никой досега не го беше лъгал. Но освен майка му, никой досега не беше имал тази възможност. Времето минаваше, а от момичето нямаше и следа. Скъсяващите се обедни сенки сякаш се присмиваха на наивността му. Отново опита сам да си улови животно и отново се провали. Драконите бяха изключително ефективни ловци, но преследваха и убиваха плячката си от въздуха. До първия си полет изцяло разчитаха на храната, която майките им осигуряваха.
Той разпери криле и плесна няколко пъти с тях, за да се увери, че все още не може да полети. Когато слънцето преполови пътя си през небето, Риналу вече беше сигурен, че Алгира няма да се върне. Е, какво пък, беше й дал предостатъчно време, а тя го беше измамила. Той уверено пое по следата й, предвкусвайки оскъдното пиршество, което го очакваше щом я намереше.
Едва беше направил няколко крачки, когато острият му слух долови лекия шум от провлачената й походка. Той определи посоката и озадачено се почеса с нокът по дългия си врат. Тя не се опитваше да избяга, а се връщаше при него. Малко по-късно я видя внимателно да стъпва между храстите, пазейки ранения си крак. Вертикалните резки на зениците му я проследиха през гъстата гора. Алгира носеше нещо малко и пухкаво в ръката си.
— Но това е само едно малко зайче. А аз съм толкова голям. Ще ми трябват поне десет такива. Майка ти не те ли е научила да броиш? — Той не искаше да я плаши и му стана жал, когато тя стреснато подскочи и ужасено започна да се оглежда, опитвайки се да го открие.
— Майка ми беше вещица и хората от селото ни я изгориха. Успя да ме научи само как да създавам картини в съзнанието й. Така можехме да си говорим без никой да ни чува. И така мога да разговарям с теб. — Алгира бързо успя да прикрие страха си и продължи с почти спокоен тон:
— Убих и една сърна, но не можах да я довлека до тук. Ела, ще ти покажа къде я скрих.
Тя подхвърли дребното животно към Риналу, който ловко го улови и погълна още във въздуха.
— Ти спази обещанието си и ми намери храна. Затова ти връщам това. — Той протегна към нея ноктестата си лапа, държаща безценната й гривна. След кратко колебание тя боязливо се приближи и внимателно я пое.