— Ти се върна? Върна се за мен!
— Ако ти си ми приятел, и аз съм ти приятел. — Осеяната с остри зъби уста на Риналу грееше в ужасяваща усмивка. Страшна за другите, но не и за Алгира:
— Но защо? Ти вече можеш да летиш и да си ловиш храна сам. Можеш да се грижиш за себе си. Аз повече не съм ти нужна.
— Ти ми помогна, когато умирах от глад и когато искаха да ме убият. Сега беше мой ред да те спася. Пък и без теб щях да остана съвсем сам, а някак си свикнах с компанията ти.
— А как въобще успя да ме намериш?
— Нали ти казах, че запомних миризмата ти. Освен това усещам мислите ти в главата си, без значение колко си далече. Усетих и болката ти. Никога няма да те изгубя и никога вече няма да те изоставя.
Несвикнал още да лети, Риналу бързо се умори. Когато селото остана назад, той кацна в меката трева на една ливада и остави скъпоценния си товар на земята. Поднесе ноктите на дясната си лапа пред Алгира, за да може тя сама да среже въжетата с тях. Светлокафявите й очи с тревога се взряха в него:
— Ти добре ли си? Какво стана с копието, което се заби в теб? «Копие» е голямата пръчка, която убива — поясни тя, докато търсеше издайнически следи от кръв по люспите му.
— Извадих го със зъби, но не беше никак вкусно. Твоята храна ми харесваше повече. Как са раните по краката ти?
— Не се притеснявай, не е нещо, което няколко от сълзите ти да не могат да излекуват.
Риналу изглеждаше притеснен:
— Не знам как да ти го кажа, но откакто те измъкнах от огъня се опитвам да заплача. И не мога.
— Значи трябва да направя нещо по въпроса — опита се да се усмихне през болката си Алгира. После внезапно попита:
— Ти кога успя да се пристрастиш към готвената на огън храна?
Той я изгледа неразбиращо и тя продължи:
— Не ме ли измъкна от кладата, за да вечеряш с мен? Трябва да те предупредя, че избърза малко и останах недопечена.
Риналу продължаваше да я гледа слисано, но след миг избухна в неудържим смях. Гръмотевичният му рев се разнесе надалече.
— И най-непрогледната тъмнина на най-безлунната нощ не е страшна, когато сме заедно — промълви тихо Алгира, докато събираше лечебните капки от очите му. Тя знаеше колко е трудно да накараш дракон да заплаче. Значително по-лесно беше да го разсмееш до сълзи.
2. Защитна магия
Земята се приближаваше главоломно. Въздухът свистеше в ушите на Алгира, притиснала се плътно към гърба на дракона. Ръцете й се бяха вкопчили здраво във врата му, а лицето й беше изкривено от ужас.
— По-бавно! Ще се разбием!
В последния момент преди фаталния удар Риналу разпери широко досега свитите си криле. После грациозно прелетя на метри над острите скали, а дългите му зъби блеснаха в победоносна усмивка:
— Твърде много се тревожиш. Научи се поне малко да се забавляваш.
Дългото му тяло се завъртя през крило, след това започна стремително да набира височина. Писъкът на пътничката му се опитваше да пробие дупка в триъгълната му глава, покрита с малки сини люспи:
— Свали ме долу! Веднага! Ако толкова ти се умира — прав ти път. Но аз още искам да живея!
Като оставаше глух за безгласните й молби, забиващи се като стрели в съзнанието му, той описа два стегнати хоризонтални кръга. Вторият беше съвсем ниско над върховете на дърветата и те с недоволно пукане се приведоха под напора на въздушната струя. После драконът отново се издигна високо. Насочи се към близкото езеро, в което безметежно се оглеждаха лазурното небе и покритият със зеленина склон. Риналу се наклони настрани и върхът на лявото му крило остави дълга бразда в гладката водна повърхност, когато драконът докосна отражението си. Лекият утринен бриз с тиха въздишка се зае да кърпи раздрания гоблен на планинския пейзаж, който фините вълнички на езерото цяла сутрин търпеливо бяха бродирали.
Риналу изравни полета си и леко се плъзна по водата. Понесе се напред с прибрани до тялото си криле, докато скоростта му бавно намаляваше. Трепереща от страх и мокра до кости, Алгира не го изчака да стигне до брега. Заудря го с все сили по огромната глава, като се опитваше да възстанови накъсаното си дишане:
— Никога… повече… не прави… така!
После скочи на сушата и се свлече изнемощяла на още мократа от утринната роса трева.
— Никога повече не прави така! — Изрече тя право в съзнанието му, като наблягаше на всяка дума.
Когато обаче погледна към разтегната му в широка усмивка уста и вперилите се в нея дяволити очи, момичето не издържа и също прихна да се смее. Не можеше дълго да му се сърди.