Вещицата изведнъж посърна:
— Страхувам се, че няма да остане много. Дори мисля, че може да не стигне. Защото искам да излекуваш всички пострадали в битката, а не само нашите приятели. Ще можеш ли да го направиш? — очите й изпитателно се взряха в Лиандра, която видимо се бореше с омразата в себе си:
— Да… мисля, че ще мога… Поваленият не ми е враг. Но дано тези войници оценят какво правиш за тях. И дано проявят благодарност… — отвърна накрая тя и тръгна към един тежко ранен мъж, с мъка носейки тежкото ведро.
Алгира усещаше болката на ранената Мойлири като своя. Вещицата изпитваше дълбока благодарност за помощта на дракона, но и силно чувство на вина. Тя самата не можеше да върне услугата по никакъв начин, но познаваше някой, който можеше. Момичето колебливо се приближи до Риналу:
— Не биваше да замесваш Мойлири, защото тази битка не беше нейна. Но ти я доведе тук и сега тя е ранена. Ще са й нужни няколко дни, за да се възстанови, и през това време няма да може да лети. После ще си тръгне, разбира се, но искам да те помоля дотогава да й носиш храна.
Риналу не беше във възторг от задачата, защото в близост до града нямаше достатъчно големи диви животни. Щеше да му е трудно да изхранва дори себе си. Но обеща да се погрижи.
Едва сега Алгира усети смазващото изтощение, което бавно пълзеше по цялото й тяло. Главата й тежеше и пулсираше, сякаш я мачкаха безжалостни драконови челюсти. Търсенето на картината, допира до небесните камъни, битката и потапянето в съзнанията на нерфолдите бяха изцедили всичките й сили. Използването на магията си имаше цена и тя не беше никак малка. Вещицата се нуждаеше от незабавна почивка, защото вече едва се държеше на краката си.
— Ами това е засега. Надявам се, че Мойлири и Вилтаяна няма да ви създават проблеми. Стойте настрана от първата и носете със себе си небесни камъни за защита от втората. Тогава всичко ще бъде наред — подхвърли през рамо Алгира, насочвайки се към черния дракон.
— Къде тръгна пак? И кога смяташ да се върнеш? — разтревожено я изгледа Салдемир.
— Никъде няма да ходя, просто съм ужасно уморена. И ще спя поне два дни и три нощи. Не ме будете, освен ако не е наистина наложително. Вярвам, че и сами ще се справите с четири-пет нерфолда, или със средно голямо ято щръкловища.
— Героите са уморени, а? — подвикна след нея Салдемир. Щом тя оставаше, той беше щастлив.
— За тях не знам, но героините умират за сън — посочи Алгира себе си и Мойлири. После легна в основата на дебелата й шия, сви се на кълбо и мигом заспа. Изглеждаше толкова малка и уязвима на фона на чудовището.
Площадът още димеше след битката. Във въздуха се носеше миризмата на пепел, на буря, и на магия. Огромният черен дракон кротко спеше на площада пред катедралата. Застинали като внушителни каменни стражи, двата нерфолда стояха на пост пред градските порти. Мъже, жени и деца боязливо надничаха от къщите си, все още невярващи, че всичко вече е свършило. Съветникът може би щеше да изпрати армия срещу тях, но нямаше да е днес. Отмъщението на Сантенея сигурно щеше да бъде страшно, но нямаше да е днес. Днешният ден щеше да бъде тих и спокоен. И за първи път хората щяха да го изпратят, очаквайки утрото с надежда. Свободни сами да решават бъдещето си.
София
17 Февруари 2017 г.
© Автор: Кръстю Гошев Мушкаров
© Автор-издател: Кръстю Гошев Мушкаров, 2017 г.
E-mail адрес на автора: KMoushkarov@abv.bg
Адрес за изтегляне: https://deadmagica.wordpress.com/novels/dragonstears/