— Дори така да е — даде резултат, нали? Какъв смисъл има да пишеш песни, без да предприемаш нещо за тях? А сега вече разполагаш с тази възможност.
Посрещна нейната разпаленост студено.
— Ти ли ще решаваш какво мога и как трябва да го правя? Как и кога да го сторя? А?
— Но ти не предприемаше нищо.
— Откъде знаеш дали правя нещо или не? И какво планирам да направя?
— Не съм ли те чувала хиляди пъти да повтаряш, че не си готов да ги предложиш за продан?
Още докато изричаше думите, осъзна грешката си. Потърси начин да се измъкне, но той подхвана:
— Точно така. И това не ти харесва. Не и както аз искам да станат нещата. Какъв смисъл има, мислиш си ти, ако с тях човек не може да си изкарва прехраната. Ако не потекат пари.
— Не става въпрос за пари…
— Моята музика е най-личното нещо в живота ми — прекъсна я той. — Дали ще изкарам една лира от нея или не, не променя онова, което тя означава за мен. Ти не го разбираш, Брена, нито го уважаваш. Както не уважаваш и мен.
— Не е вярно. — Усещаше как у нея се надига нещо по-различно от гняв. Стягаше стомаха й, гърлото. — Просто исках да получиш нещо за нея.
— Получавам каквото ми трябва.
Никога не бе виждала толкова ледена ярост, така контролирана. Нямаше начин да не я забележи по вкамененото му лице или в изпепеляващия му поглед. Караше я да се чувства като буболечка, която дори не заслужава да бъде размазана.
— За Бога, Шон. Би трябвало да танцуваш от радост, вместо да ми се сърдиш. Онзи мъж е готов да купи песента. Смята, че би трябвало да бъде записана.
— И онова, което той мисли, е по-важно от това, което аз правя, така ли?
— О, само извърташ нещата. Появява се възможност, а ти проявяваш упорство да не се възползваш.
— Значи така стоят нещата помежду ни? Ти взимаш решенията, ти обмисляш всичко, а аз просто те следвам и съм ти благодарен, че се грижиш за мен, защото съм малоумник, неспособен да се справи сам.
— Защо се държиш, сякаш това е всичко на света? — Прокара трепереща ръка през косата си. — Нали ти уреди този човек да погледне чертежите ми?
Изведнъж й хрумна, че съвсем бе забравила думите на Магий за нейната работа, защото се развълнува прекалено от предложението му за Шон.
— Така е — парира я Шон. — Но не виждаш ли разликата, Брена? Взех разрешение от теб, за да покажа чертежите ти, не го направих зад гърба ти, нито прибягнах до разни номера.
— Не съм ти скроила номер. И изобщо не съм искала да изглежда така. — Вече разбираше къде е сбъркала и стомахът й още повече се сви. — Никога не си проявявал желание да предприемеш нещо за музиката си. Все повтаряше „не съм готов, не съм готов.“
— Именно, не се чувствах готов.
— Е, аз пък твърдя, че си готов. — Не спираше да говори от страх: — Същото мисли и този човек, а до известна степен той е специалист. По дяволите, подари ми песента, а аз направих с нея каквото искам. Очаквах да се зарадваш, но виждам, че е грешка и няма да я допусна отново.
Изгледа я строго и изпита злорадство, виждайки я как започва да трепери.
— И аз няма да позволя да я допуснеш.
Без нито дума повече той се извърна и излезе от къщурката.
— Кучи син! — Ритна вратата след него. — Късоглед, неблагодарен, прост негодник. Това ли ти е признателността, задето се опитах да направя нещо за теб? Ако си въобразяваш, че ще хукна подире ти, има доста да чакаш.
Грабна чашата и я пресуши. Мехурчетата раздразниха гърлото й, а очите й се насълзиха.
Колко време и труд посвети, а той се държи сякаш тя е лукава измамница или тиранин. Е, няма да заплаче нито заради случилото се, нито заради него.
Постави ръце върху плота, наведе се напред и започна да диша бавно — така отстраняваше част от ужасния натиск, смазващ гърдите й.
„Господи, какво направих?“ Наистина не проумяваше къде толкова е сбъркала. В метода — да, определено. Но в резултата? Как е възможно нещо, което смяташе, че ще му донесе радост, така да се изплъзне от контрол и да нарани и двамата?
Обърна се и направи крачка, за да седне, докато се поуспокои, и тогава видя лейди Гуен.
— Голяма помощ ми оказа, няма що. Песните му, твърдеше ти, са в неговото сърце и аз трябвало да се вслушам. Не постъпих ли точно така?
— Ни най-малко — бе отговорът, а после Брена се оказа сама.
Знаеше, че като върви енергично, гневът му ще премине. И преди го бе правил. Цепеше през полето, воден от лунната светлина. Нямаше защо да мисли в момента. Важното бе да се движи.
Изкачи скалите и остави вятърът и водата да избистрят главата му. Ала гневът не изчезваше. Беше дал сърцето си на жена, която няма особено високо мнение за него.