— Няма да стоя тук. Прибирам се вкъщи.
— Така само ще ме принудиш да те последвам, Брена — провикна се той през рамо, тръгнал към къщурката. — А онова, което съм намислил, е най-добре да стане тук, насаме.
Помисли си дали да не прескочи портата, за да го ядоса, но се отказа — целият този хаос от емоции я беше изтощил. По-добре да го остави да свърши каквото си е наумил.
След малко той се появи, но не носеше нищо и тя свъси вежди.
— Луната е пълна — отбеляза Шон, докато се приближаваше. — Други сигурно знаят по-добре от нас кога е редно да се направи, но явно е било писано да стане на лунна светлина, и то тук.
Пъхна ръка в джоба си и я задържа.
— По едно време имах план да ти позволя да ме свалиш, да преодолееш съпротивата ми и накрая да ме убедиш колко е умно да се предам и да се оженя за теб.
Очите й се замъглиха от изумление.
— Моля?
— Нима наистина си въобразяваше, че ме дърпаш като кученце на каишка? Такъв ли мъж искаш да имаш в дома си, Брена О’Тул? Да върви безропотно край теб и да е само баща на децата ти?
— Някаква игра ли си играеш?
— Отчасти. Както и ти. Но играта вече свърши. Иска ми се всичко да стане както традицията повелява, Брена. — Взе ръката й и определено остана доволен, усещайки, че трепери. — Обичам те. Не знам кога започна — преди години или преди седмици. Но знам едно — сърцето ми ти принадлежи и не искам никоя друга. Искам само теб. Нека заедно да изградим живота си. Омъжи се за мен.
Нямаше сили да откъсне очи от лицето му. Целият свят бе съсредоточен там.
— Главата ме заболя — успя да промълви тя.
— Бог да те благослови. — Засмя се и целуна ръката й. — Как да не обичам такава жена?
Държеше ръката й здраво, докато изваждаше пръстена от джоба си.
Перлата блесна като луната — бяла и ясна — обрамчена в малко златно гнездо.
— Лунна сълза — обясни той. — Дадоха ми я, за да ти я връча. Знам, че по принцип не носиш пръстени.
— Аз… Те… Докато работя ми пречат.
— Затова взех и верижка. Да го носиш на врата.
Той е човек, който би се сетил за подобно нещо, мина й през ума. Такава малка, но трогателна подробност.
— В момента не работя.
Сложи го на пръста й и ръката й вече не трепереше в неговата.
— Подхожда ми, предполагам, както ти ми подхождаш. Но няма да ме разплачеш.
— Напротив. — Докосна с устни челото и слепоочията й. — Днес купих земя.
— Какво? — Бликналите сълзи й пречеха да вижда. — Какво? Земя ли? Купил си земя? Без да ми кажеш думичка, без да я видя?
— Ако не ти хареса, погреби ме там.
— Може и така да постъпя. Купил си земя — повтори тя, но сега гласът й прозвуча замечтано.
— За да построиш къща и двамата да я напълним с деца.
— По дяволите. Ето — разплака ме. — Прегърна го. — Чакай малко. На нищо не приличам. — С лице заровено в рамото му, тя продължи: — Мислех, че е само копнеж по теб, че така ще бъде и за двамата. Копнея по теб, но не е достатъчно, нито е всичко. Да, тук ми е мястото. Но все пак аз те свалих. Нищо няма да ме убеди в противното. — Дръпна се, колкото да отвърне на целувката му. — Бях измислила всичко, бях решила какво ще ти кажа тази вечер, а сега не си спомням как точно трябваше да стане. Само знам, че те обичам. Шон. Обичам те такъв, какъвто си. Нищо няма да променям.
— Това е повече от достатъчно. Ще влезеш ли сега вътре? Ще стопля вечерята.
— Поне това направи, след като я остави да изстине. — Преплете пръсти в неговите. — Нали не настояваш за голяма, лъскава сватба?
— Не виждам как ще я организираме, след като съм решил да се венчаем колкото е възможно по-скоро.
— О! — Облегна се на него. — Обичам те, Шон. А, още едно нещо — подхвана тя, докато вървяха към къщурката. — Не ти ли трябва име за песента? Онази, която Магий иска.
— Казва се „Песента на Брена“ — отвърна той. — Винаги е била нейна.