Замълча за миг и плъзна поглед наоколо. После продължи:
— Живея в къщурката ти, откакто Ейдан и Джуд се нанесоха в къщата. Така е в рода Галахър, сигурен съм, че знаеш. А сега, когато бебето е на път, къщурката щеше да им е малка. Бабата на Джуд — твоята братовчедка Агнес Мърей — й приписа къщурката като сватбен подарък.
Размърда се, за да се настани по-удобно на земята, а пръстите му несъзнателно започнаха да тактуват по коляното, следвайки ритъма на морето.
— Приятно ми е да живея там, на спокойствие. Но се чудя защо не съм виждал лейди Гуен. Явила се е на Брена О’Тул. Знаеш ли? Помниш Брена, нали? Тя е най-голямото момиче на семейство О’Тул, живеят близо до къщурката. Червенокосата е… То повечето от момичетата О’Тул са червенокоси, но косите на Брена са като слънчев огън по краищата. На човек му се струва, че ще си изгори пръстите, ако ги докосне, а се оказват топли и меки.
Сепна се, леко свъси вежди и прочисти гърлото си.
— Както и да е. Живея там вече близо пет месеца, а пред мен не се е показвала. Поне не ясно. А Брена дойде да оправи фурната и тази дама не само й се явява, но я и заговорва.
— Жените са странни същества.
Сърцето на Шон подскочи — та той изобщо не очакваше някой да се обади на това място. Вдигна поглед и видя мъж с дълга черна коса, пронизващо сини очи и леко зловеща усмивка.
— И аз съм си го мислил често — отвърна Шон привидно спокойно, но сърцето му започна да бие учестено в гърдите му.
— Но не можем без тях, нали? — Мъжът се надигна от каменната пейка близо до трите кръста. Обут в ботуши от мека кожа, прекоси плавно стръковете трева и камъните и седна от другата страна на гроба.
Острият вятър се заигра с косите му и раздвижи червената мантия, метната царствено върху рамото му.
Светлината стана по-ярка и всичко — камъни, трева, цветя — сега се открои по-релефно на фона на суровия пейзаж. В далечината, премесена със звуците на морето и вятъра, се чу музика на гайди и флейти.
— Поне не за дълго — отвърна Шон, без да отмества поглед.
Надяваше се сърцето му скоро да възвърне нормалния си ритъм.
Мъжът отпусна длан върху коляното си. В плата на опънатите му панталони до коленете и в късия жакет проблясваха златни нишки. На ръката си носеше сребърен пръстен с ярък син камък.
— Знаеш кой съм, нали, Шон Галахър?
— Виждал съм те нарисуван в книгата на Джуд. Бива я да рисува.
— Сега е добре и щастлива, нали? Омъжена и с мъж в леглото.
— Да, точно така, принц Карик.
Очите на Карик засияха. В тях имаше и мощ, и веселие.
— Тревожи ли те, че разговаряш с Принца на феите, Галахър?
— Е, не ми се ще да ме отвлекат в двореца на феите и да ме държат там цял век, защото предпочитам да свърша някои неща тук.
Все още с ръце на коленете, Карик отметна глава назад и се изсмя. Смехът беше плътен, богат. Прелъстителен и обсебващ.
— Доста дами в двореца биха ти се зарадвали, не се и съмнявам, защото си привлекателен и имаш талант на музикант. Но си ми нужен тук, в своя свят. И тук ще останеш, така че не се притеснявай.
Изведнъж стана сериозен и се наведе напред.
— Спомена за разговора на Гуен с Брена О’Тул. Какво й е казала?
— Не знаеш ли?
В следващия миг бе на крака.
— Не ми е позволено да влизам в къщурката, нито дори в градините, макар домът ми да е отдолу. Какво й е казала?
Сърцето на Шон се изпълни със съчувствие. Въпросът прозвуча по-скоро като молба, а не като заповед.
— Сърцето му е в неговата музика — така е казала на Брена.
— Никога не й предложих музика — промълви Карик. Вдигна ръка и с рязко отмятане на китката накара слънцето да заблести. — Скъпоценни камъни, събрани от огъня на слънцето. Дадох й ги, изсипах ги в краката й и я поканих да дойде с мен. Но тя се извърна и от тях, и от мен. И от собственото си сърце. Знаеш ли какво е, Галахър, от теб да се извърне единственият човек, за когото мечтаеш, когото желаеш?
— Не, никога не съм изпитвал подобно желание.
— Жалко за теб, защото човек не е живял истински, ако не изпита такова чувство. — Вдигна и другата си ръка и настъпи тъмнина, изпъстрена със сребърни лъчи. Наоколо се разстла тънка и влажна мъгла. — Дори тогава, след като се вслуша в предупреждението на баща си, събрах сълзи от луната и ги изсипах като перли в краката й. И въпреки това тя не ме прие.
— Но скъпоценните камъни от слънцето и лунните сълзи се превърнали в цветя — напомни Шон. — И за тях тя се грижела година след година.