— Днес ядох от супата ти при Джуд. Беше много хубава.
— Тази вечер има ciste, госпожа Лари закла няколко прасета тази седмица.
— Звучи добре, а, Джак?
— Да. Значи ли това, че ще останеш да хапнеш, Брена?
— Не. Прибирам се вкъщи, след като си изпия бирата.
— Ако промениш решението си, може да хапнем заедно; обичам ciste, пък и Шон го прави добре.
— Бива го в кухнята, нали? — Изрече го с усмивка, но очите й бяха остри и насмешливи. — Ти готвиш ли, Джак?
— Наденички и яйца понякога. И мога да сваря картофи. — Джак си беше Джак — прие въпроса й съвсем сериозно и сега със свъсени вежди изброяваше кулинарните си умения. — Справям се и със сандвич, стига да разполагам с необходимите продукти, но това всъщност не е същинско готвене.
— Ще преживееш. — Потупа го приятелски по рамото. — Такива като мен и теб трябва да оставят готвенето на хора като Шон. Ейдан, налага ли се да работя в кръчмата през уикенда?
— Ще ми е от помощ, ако дойдеш в събота. Поканили сме популярен оркестър, а твоята Мери Кейт ни съобщи, че група туристи са ангажирали хотела за събота. Някои от тях сигурно ще наминат насам.
— Тогава ще дойда в шест. — Изпи си бирата и се плъзна от стола. — Ще дойдеш ли в кръчмата в събота, Джак?
— Ами… да. Харесвам оркестъра.
— Ще се видим тогава. — Хвърли поглед към задната част на помещението и видя баща си, потънал в разговор с приятели. Ще остане поне още час, прецени тя, и му подвикна: — Тръгвам, татко. Ще кажа на мама, че ще се прибереш скоро. Дарси, погрижи се да излезе най-много след час, ако обичаш.
— Ще му покажа вратата. — Дарси отнесе поднос с празни чаши на бара. — Във вторник имам среща с един от Дъблин, който мина от тук. Ще ме води в Уотърфорд сити на вечеря. Защо не си намериш мъж и не дойдеш и ти?
— Бих могла.
— Сетих се нещо още по-хубаво: ще накарам този от Дъблин да доведе свой приятел.
— Добре. — Брена не проявяваше никакъв интерес да вечеря в Уотърфорд с непознати, но изпитваше невероятно задоволство да го обсъжда и планира, докато Шон слуша. — После ще остана да спя при теб, защото вероятно ще се върнем късно.
— Ще дойде да ме вземе точно в шест — извика Дарси след отправилата се към вратата Брена. — Бъди тук навреме и се направи красива.
При излизането на Брена Джак въздъхна.
— Ухае на стърготини — промърмори той по-скоро на себе си. — Много е приятно.
— Какво я душиш? — сопна се Шон, което накара Джак да запремигва насреща му.
— Какво?
— Ей сега ще се върна.
Вдигна подвижната част от плота, прекрачи, пусна го да падне с трясък — Ейдан мислено го наруга — и хукна след Брена.
— Почакай минутка. Мери Брена. Една проклета минута, по дяволите.
Тя спря до пикапа и за пръв път през живота си усети топлината от разливащото се из нея чисто женско задоволство. Прекрасно чувство, прецени тя. Направо прекрасно.
Позволи по лицето й да се изпише съвсем слаб интерес и се извърна.
— Някакъв проблем ли има?
— Да, има проблем. Какво си седнала да флиртуваш с Джак Бренан по този начин?
Веждите й се стрелнаха нагоре.
— Бих искала да знам теб това какво те засяга.
— Само преди броени дни ми предложи да те любя, а докато се обърна, си приказваш сладко-сладко с Джак и кроиш планове да ходиш на вечеря с някакъв си от Дъблин.
Тя изчака секунда. После — още една.
— И какво?
— Какво ли? — Зачервен и бесен, той я изгледа свирепо. — Ами просто не е редно.
Тя сви безразлично рамене и се обърна да отвори вратата на пикапа.
— Не е редно — повтори той и я сграбчи за рамото, за да я извърне към себе си. — Няма да го приема.
— Каза ми го и преди. Съвсем ясно.
— Нямах предвид това.
— Ако си решил все пак да правиш секс с мен, трябва да ти съобщя, че вече не го желая.
— Не съм решил… — Млъкна и едва не залитна. — Не желаеш ли?
— Точно така. Когато те целунах, не се оказа онова, което предполагах. Излиза, че ти си прав, а аз — не. — Напълно съзнателно го потупа снизходително по бузата. — И с това слагам край на този въпрос.
— Как ли пък не! — Притисна я към пикапа достатъчно бързо и плътно, за да я накара да се развълнува и раздразни. — Ако те искам, ще те имам и това е краят на въпроса. А междувременно искам да се държиш прилично.
Не можеше да говори. Сигурна беше, че ако се опита, ще се задави с думите си. Затова направи единственото, което й хрумна: заби свитите си в юмруци ръце в корема му.
Дъхът му секна, лицето му пребледня. Но не отстъпи. Фактът, че успя, при положение че знаеше колко е силен ударът й, предизвика нова тръпка на вълнение през тялото й.
— Ще поговорим за това, Брена, насаме.