— Не е точно така, но имам достатъчно акъл да се справям. И достатъчно, за да знам, че Финкъл ще се съсредоточи върху теб. — Направи разсеян жест с бутилката си към Ейдан, за да дообмисли думите си. — А докато той прави това, останалите можем да го заобиколим и да го нападнем всеки по свой начин, така да се каже. Според мен, когато приключим, ще знаем всичко, което ни е необходимо. И тогава ще сключиш сделката, Ейдан. И стане ли въпрос за ирландско гостоприемство и музика, за кръчмата на Галахър ще приказват като за най-привлекателното заведение в цялата страна.
Ейдан се облегна назад. Очите му бяха тъмни и сериозни.
— За това ли мечтаеш, Шон?
— Ти мечтаеш за това.
— Не това те питам. — Преди Шон да вдигне шишето, Ейдан го сграбчи за китката и я стисна достатъчно силно, за да накара главата на Шон да се наклони въпросително. — За това ли мечтаеш?
— Заведението е наше, на Галахър — отвърна Шон простичко. — Редно е да е най-доброто.
След миг Ейдан го пусна и нетърпеливо се надигна.
— Никога не съм си представял, че ще се задържиш тук.
— Къде да отида? И защо?
— Винаги съм смятал, че един ден ще решиш какво искаш да постигнеш с музиката си и ще отидеш да го сториш.
— Получавам от музиката си онова, което желая. — Понеже вече никой не му подмяташе парченца чипс, Фин се настани в краката на Шон под масата. — Доставя ми удоволствие.
— Защо никога не си направил опит да я продадеш? Защо никога не отиде в Дъблин, Лондон или Ню Йорк, за да свириш по места, където да бъде чута?
— Не съм готов да я продавам. — Беше извинение, но разполагаше единствено с него. Останалото, което добави обаче, беше истина. — И нямам никакво желание да ходя в Дъблин, Лондон или Ню Йорк, Ейдан, или където и да било, за да пея за вечерята си. Тук ми е мястото. Тук е сърцето ми.
Настанен удобно, разсеяно галеше хълбока на Фин с крак.
— Нямам стръвта на пътешественик като теб или Дарси, или мама и татко. Когато се събудя сутрин, искам да видя нещо познато и да чуя обичайните звуци. Приятно ми е — продължи той, докато Ейдан го изучаваше, — да знам имената на хората около мен и да се чувствам у дома, независимо къде съм.
— Ти си най-добрият от всички ни — обяви Ейдан тихо и накара Шон да се разсмее от изненада и смущение.
— Това вече е велико признание.
— Такъв си. Носиш в сърцето си земята, морето и въздуха тук и се отнасяш към тях с уважение и любов. Аз не можах да го направя, преди да обиколя и да видя всичко, което исках. Когато тръгвах, Шон, трябва да ти призная, не мислех да се връщам. Не и завинаги.
— Но постъпи точно така.
— Защото започнах да проумявам онова, което ти винаги си знаел: тук е нашето място в света. По право, ако се вслушаме в сърцата си, а не в реда, по който сме се раждали, ти би трябвало да оглавиш кръчмата.
— И ще я унищожа само за една година. Благодаря, но не.
— Няма да го направиш. Невинаги съм ти признавал достойнствата, които притежаваш.
Шон завъртя биреното шише в ръка и го заоглежда внимателно. Намигна на кучето в краката си.
— Колко такива шишета изпи този мъж, преди да се появя, Фин, момчето ми?
— Не съм пил. Искам да разбереш какво чувствам и мисля, преди нещата около нас да се променят. А те определено ще се променят, ако направим тази сделка.
— Те ще се променят, но ние ще определяме в каква посока да поемат.
— Ще погълне по-голяма част от времето ти.
Замисли се над тези думи на брат си и с какво наистина запълва времето си.
— Имам време в изобилие.
— Както и това на Дарси. Няма да остане доволна.
— Не. — Шон въздъхна. — Но пък ще се радва на украшенията и дрънкулките, които ще има възможност да си купи с печалбата. И ще остане в заведението, Ейдан. — Шон срещна погледа на брат си. — Трябва да й го признаеш.
— Поне докато не си намери онзи богат съпруг, за когото все приказва.
— Дори да го направи, ако реши да погостува на онези от нас, които сме останали селяни, пак можеш да я помолиш да препаше престилка и да вземе поднос.
— Та да го стовари върху главата ми. — Но Ейдан кимна с разбиране. — Прав си. Винаги би помогнала, ако има нужда. Знам го.
— Не поемай единствено ти цялата тежест — сделката, притесненията и уточняването на подробностите — посъветва го Шон. — Все пак сме трима… По-точно: четирима, сега като имаме нашата Джуд Франсис. Кръчмата е семейно заведение и принадлежи на Галахърови. Ще се справим добре със сделката, Ейдан. Имам хубаво предчувствие.
— Добре направи, че намина. Сега някои неща в главата ми се избистриха.
— Тогава значи съм заслужил още една бира, преди… — Шон замлъкна, защото дочу леки женски гласове. — Милостива Дево, ето ги. Изчезвам. Ще използвам задната врата.