От този факт й стана хем приятно, хем тревожно.
— Просто е… изненадващо — обади се Ейдан.
— Не го намирам за престъпление. — Дарси дари Шон със сладка сестринска усмивка. — Но съм озадачена. В края на краищата Брена вече те е виждала гол… Макар и преди доста години… Такива неща остават в съзнанието. А след като те е видяла, не мога да си представя защо въобще проявява интерес.
— Този въпрос задай на нея. — Искаше да спре дотук и да запази достойнство, но не успя. — Нямах дори петнадесет, а и морето беше студено. Един мъж не се представя в най-добрата си светлина, след като току-що е излязъл от ледена вода.
— Това е твоята версия, момчето ми. Придържай се към нея.
— А и ти въобще не биваше да гледаш в тази посока. Но винаги си била перверзна.
— Защо да не гледам? Всички останали го правеха. Загубил си плувките в морето — обясни тя на Джуд, — но го разбра чак когато застана на брега чисто гол. Винаги съм съжалявала, че в този момент нямах фотоапарат.
Джуд погледна Шон съчувствено.
— На моменти съм съжалявала, задето съм единствено дете. Но при някои обстоятелства… О!
— Какво има? — Ейдан скочи на крака като стрела, готов да вземе съпругата си в прегръдките си, когато Джуд докосна корема си с ръка. — Ето, разстроихте я с вашите препирни.
— Не, не. Бебето мърда. — Възбудена, тя взе ръката на Ейдан и я положи върху корема си. — Усещаш ли го? Минава като тръпка през мен.
Паниката се превърна в благоговение, което изпълни и очите, и сърцето му.
— Доста е енергично.
— Все пак сме на семейно събиране. Защо да не участва? — Шон отново вдигна чаша. — Slainte.
Отиде да посети Мод. През целия си живот Шон бе свикнал да я навестява един-два пъти седмично; не виждаше защо нещата да се променят след смъртта й. А и гробът й бе добро място за размисъл.
Нямаше нищо общо с факта, че по пътя си щеше да мине край хотела на скалите. Вероятността да види Брена не беше голяма, но ако не тръгне в тази посока, шансът бе нулев.
Спомни си колко романтична душа бе Мод Фицджералд, тя би оценила подобна логика.
Морето се ширеше пред разположения върху скалите хотел. И въпреки малко хладния сутрешен въздух доста от гостите бяха излезли да се порадват на гледката. Шон също й се наслади и докато наблюдаваше как лодките порят водата, благодари на предците си, че са се посветили на кръчмарство, а не на риболов.
Ето го Тим Рейли и хората му: хвърлят мрежите, а вълните танцуват наоколо. В това имаше ритъм и Шон започне да потропва в такт, в главата му звучаха флейта и чело в музикален дует.
Помисли си, че туристите сигурно намират лодките за живописни, а идеята да си изкарваш прехраната от морето — за романтично начинание, идващо от дълбока древност. Но докато стоеше, а вятърът развяваше тъмните му коси и правеше всичко възможно да се промуши под пуловера му, той си даде сметка колко студен, самотен и зависим от капризите на стихиите е такъв живот.
Предпочиташе топлата кръчма и оживената кухня всеки ден от седмицата.
Романтичното настроение обсеби съзнанието на Мери Кейт, когато изскочи навън и го зърна. Наложи се да притисне сърцето си с ръка, защото пред очите й се появиха образи.
Шон, застанал леко разкрачен върху скалите, с очи, вперени в хоризонта, й заприлича на Хийтклиф, Бътлър, Ланселот и всички други герои, които замайваха главата на младата жена.
Остана доволна, че сутринта облече новата синя блуза на Пати, макар да знаеше, че сестра й ще й се разсърди. Мери Кейт приглади косите си и забърза напред.
— Шон.
Той се извърна и виждайки я да идва към него, мислено се наруга. Не се сети, че може да налети на сестрата на Брена — не и след като бе така зает да мисли за Брена.
Внимавай какво правиш, Галахър, предупреди се той.
— Добро утро, Мери Кейт. Забравих, че в момента хотелът е пълен с представители на семейство О’Тул.
Трябваше да си развърже езика. На тази светлина очите му са така ясни, че ако се вгледа достатъчно дълго в тях, ще види отражението си. Беше така блазнещо.
— Защо не влезеш да се скриеш от вятъра. Точно имам почивка и ще те почерпя чай.
— Много мила покана, но отивам на гроба на Старата Мод. Просто се загледах как Тим Рейли хвърля мрежите; видяха ми се пълни с риба. Ще трябва да се отбия при него да се спазарим за част от улова му.
— Защо не наминеш по-късно? — Наклони глава, прокара ръка през косата си и го погледна през миглите си с поглед, който бе практикувала безкрай пред огледалото. — Имам възможност да си взема обедната почивка почти по всяко време.