Шон пое ръката му.
— А какво искаше тя?
— Любов. Само тази дума. Една-единствена дума. А аз й дарих скъпоценни камъни — диаманти, взети от слънцето, и перли от луната, а последния път — камъни, които вие наричате сапфири — събрах ги от морските дълбини.
— Добре знам цялата ти история.
— Не се съмнявам. А новата ти сестра — Джуд — я е описала в книгата си с легенди и предания. Краят е все така тъжен, защото в момент на гняв и болка направих магия на моята Гуен. Прибързано действах, Галахър. Три пъти любовта трябва да срещне любов, а сърцето да приеме сърце с всичките му недостатъци и слабости. Едва тогава моята Гуен и аз ще бъдем свободни да сме заедно. Три пъти по сто години чаках; търпението ми е подложено на сериозно изпитание. Ти си човек на думите. — Карик се замисли и мина от другата страна на гроба. — Добре ги съчетаваш с музика. Музика, която другите би трябвало да чуят, но не говорим за това сега. Човек с такъв талант за думите разбира какво става в душата на другия, често дори преди той да го е осъзнал. Такъв талант притежаваш ти. Искам от теб да го използваш. — Със замах разпери ръце над гроба и перлите станаха цветя. — Скъпоценните камъни, които дадох на Гуен, се превърнаха в цветя. Джуд ще ти каже, че това са цветята, които растат в градината й. Някои жени, както започнах да разбирам, искат прости неща, Галахър.
Вдигна пръст. На върха му стоеше една-единствена съвършена перла. С тънка усмивка я подхвърли на Шон и кимна доволен, когато младият мъж я улови във въздуха.
— Вземи я и я пази, докато разбереш на кого трябва да я дариш. И тогава не забравяй думите. Те са нещо повече от вълшебството, което държиш в ръка.
Въздухът потрепери, размърда се и Карик изчезна.
— Този мъж направо ме изтощава — промърмори Шон и отново седна до гроба. — Доста необичайни компаньони имаш, Мод.
Изпитваше дълбока потребност да се потопи в царящата наоколо тишина. Загледа се как лунните цветя се стелят по гроба. Разтърка перлата между пръстите си. Постави я в джоба и се наведе да откъсне едно цвете.
— Няма да възразиш, нали? За Джуд е — обясни той на Мод.
Остана още двадесет минути и се върна вкъщи.
Не почука. Цял живот това бе негов дом и не се замисли. И все пак щом вратата зад него хлопна, Шон се запита дали не би попречил с нещо на Джуд.
Тя се появи на горната стълбищна площадка, преди да е решил дали не е по-добре да се измъкне.
— Работиш. Ще намина по-късно — Шон гледаше нагоре извинително.
— Не. Не ми пречиш. Не е зле да си почина. Искаш ли чай? — попита тя и тръгна да слиза.
— Да, но аз ще го направя.
— Чудесно. — Усмихна му се плахо, когато й подаде лунното цвете. — Благодаря. Цъфти ли през този сезон?
— На повечето места — не. Това е едно от нещата, за които искам да поговорим — последва я към кухнята. — Как се чувстваш днес?
— Добре. Всъщност много добре. Изглежда сутрешните прилошавания отминават. Трябва да ти кажа, че нямам нищо против.
— А работата ти върви ли?
Типично за Шон, помисли си тя — не бърза да съобщи за какво е дошъл; стига до същината на въпроса постепенно, когато му дойде времето. Намери малко шише за лунното цвете, а той сложи чайника.
— Да. На моменти просто не ми се вярва, че се занимавам именно с това. Миналата година по същото време преподавах и ненавиждах работата си. А сега ми предстои да издам книга, друга е почти готова. Малко съм нервна, защото този път сама съм съчинила приказките. Първата все пак беше сборник от разказани ми легенди. Да пиша ми е страшно приятно.
— Като си малко нервна, сигурно ще опишеш историята по-добре, не смяташ ли? — Свойски взе кутията с бисквити и отсипа в чиния. — Искам да кажа — ще бъдеш по-внимателна при писането.
— Надявам се да си прав. Нервен ли си, когато съчиняваш музика?
— При мелодиите — не — отвърна той след кратък размисъл. — Но думите понякога ме притесняват. Опитвам се да намеря най-точния изказ на онова, което музиката внушава. Понякога е доста изнервящо.
— Как го преодоляваш?
— О, оставям мозъкът ми да се лута известно време. — Водата в чайника завря и Шон сипа чая. — Тогава, ако получа главоболие, излизам навън да се поразходя или просто се залавям с нещо съвършено различно. В повечето случаи думите сами се подреждат, сякаш са чакали да ги набера.
— Страхувам се да излизам надалеч, когато работя. Постоянно се опасявам дали после ще успея да запиша всичко. Твоят подход е много по-здравословен.
— Но пък ти си автор, когото публикуват.
Докато чаят се запарваше, той извади чаши.
— Искаш ли един ден музиката ти да бъде популяризирана, Шон?
— Може би… Един ден. Не бързам за никъде — което, той добре знаеше, повтаряше от години насам. — Пиша я за собствено удоволствие и това ми стига.