— Готов си да го направиш?
Хвърли й поглед през рамо, докато пускаше горещата вода и сипваше прах в мивката.
— Защо не?
— Това ще означава много за мен. Дори Магий да се изсмее и да хвърли чертежа ми, пак ще бъде важно за мен. Не съм архитект или инженер… — Изправи се. — Но винаги ми се е искало да проектирам сграда или нещо друго от основите догоре.
— Представяш си го мислено — уточни той. — Празно поле или терен и какво би построила… До последните детайли, нали?
— Точно така. Откъде знаеш?
— Същото е, като да съчиниш песен.
Замисли се и свъси вежди зад гърба му. Никога не й бе минавало през ума, че имат нещо общо в тази област.
— Май си прав. Ще го начертая колкото е възможно по-добре. Дали Магий ще го погледне или не — няма значение. Благодарна съм ти, че въобще си помислил за това.
Помогна му да разчистят и поиска да си тръгне.
Вече я изпращаше — стигнаха почти до входната врата, — но той промени намеренията й. Реши проблема просто: вдигна я на ръце и отново я отнесе в спалнята.
В резултат на това тя се промъкна в дома си в един и половина след полунощ. Едва имаше сили да го стори. Кой да си помисли, че този мъж е в състояние напълно да я омаломощи?
Изгаси лампата, която майка й бе оставила заради нея. Дори в тъмнината знаеше кои дъски биха изскърцали, ако стъпи върху тях. Стигна горе до стаята си безшумно.
Но понеже не беше майка, въобще не си даде сметка, че Моли я е чула, независимо от всички предпазни мерки.
Най-накрая се мушна в леглото, въздъхна дълбоко, затвори очи и моментално заспа.
Сънува сребрист дворец под зелен хълм. Наоколо растяха цветя и величествени дървета се открояваха на златистата светлина. Река се виеше между тях, а малки диаманти проблясваха тук-там по повърхността й и стряскаха окото.
Над реката минаваше мост от бял мрамор. Докато го пресичаше, долавяше шума от собствените си стъпки, бълбукането на водата отдолу и бързите прескачания на сърцето си, плод на вълнение, а не на страх.
Дърветата, забеляза тя, бяха натежали от златни ябълки и сребристи круши. За миг се изкуши да откъсне няколко, да отхапе и да се наслади на прекрасния им вкус. Ала дори насън знаеше, че посещаваш ли дворец на феите, не бива да хапваш нищо, имаш право само да пиеш вода, иначе сто години ще останеш пленник там.
Затова само се любуваше как проблясват скъпоценните плодове.
Пътеката, водеща от белия мост към огромните сребърни порти на двореца, бе червена, сякаш осеяна с рубини.
Докато наближаваше портата, тя се отвори сама и оттам долетя музика на гайди и флейти.
Пристъпи вътре и я обгърнаха звуците и парфюмираният въздух, факли с човешки бой опасваха стените, а запалените им върхове се стрелваха нагоре като стрели.
Помещението бе широко и пълно с цветя. Имаше столове, дивани и възглавнички все в цветовете на скъпоценни камъни. Ала не видя никого.
Подмамена от музиката, се изкачи по стълбите, прокарвайки ръка по парапета, гладък като коприна и лъскав като сапфир.
Все така не се чуваше друго, освен музиката, а единственото движение бе нейното.
Площадката на върха на стълбището преминаваше в дълъг коридор, широк колкото два човешки ръста. Пое по него. Отляво видя врата от топаз, а отдясно — от изумруд. Право напред трета светеше като бяла перла.
Именно оттам идваше музиката.
Отвори бялата врата и пристъпи вътре.
По стените се виеха и преплитаха цветя. Маси с размери на езера стенеха под тежестта на препълнени с ястия блюда. Ароматите бяха замайващи.
Мозайката на пода — симфония от скъпоценни камъни — изобразяваше прекрасна картина.
И тук имаше столове, дивани и възглавнички, но всички бяха празни. Всички, с изключение на трона, поставен в дъното на помещението. Там, в цялото си великолепие, седеше мъж със сребърен старинен жакет.
— Не се поколеба — отбеляза той. — Това е проява на храброст. Нито веднъж не помисли да се върнеш обратно, а продължи право напред към неизвестното. — Усмихна й се, махна с ръка и й предложи златната ябълка, която се появи на дланта му. — Можеш да я опиташ.
— Мога, но не разполагам с един век, та да ти го посветя.
Той се засмя и щракна с пръсти. Ябълката изчезна.
— Нямаше да ти позволя, защото си ми нужна повече горе на земята, отколкото тук.
Тя любопитно се завъртя в кръг.
— Сам ли си?
— Не, не съм сам. Дори феите обичат да спят. Светлината трябваше да те води. Сега тук е нощ, както е и в твоя свят. Исках да поговоря с теб и предпочетох да го сторя насаме.
— Е… — Тя разпери ръце. — Ето ме.
— Имам въпрос към теб, Мери Брена О’Тул.
— Ще се опитам да ти отговоря, Карик, Принце на феите.