Мъж в униформа излезе от мъничката бутка на охраната и вдигна ръка. Тя забави и натисна бутона на прозореца. - Аз съм Вани, Карл ме очаква.
Той се намръщи.
- Той се обади и ми каза да дойда тук, за да взема нещата си.
Пазачът използвал радиото, за да се свърже с някого в къщата. - Вани е тук, за да види Карл.
- Изпратете я - нареди друг глас.
Пазачът натисна бутон вътре в бараката. Портите бавно се отвориха и Вани натисна педала на газта. Павираният, тесен път се извиваше нагоре около няколко завоя и свърши в обширна кръгова алея. Паркира пред къщата.
Нервите й бяха бъркотия. Планът беше да върне годежния пръстен на Карл по пощата, но това беше преди той да задържи вещите й в залог. Съобщението, което бе оставил, беше ясно. Тя можеше или да се срещне с него, или да не си върне нещата. Възможно беше той да се страхуваше да запази скъпия пръстен, който бе принадлежал на баба му. Обидно беше, че той мисли толкова лошо за нея.
Слезе от колата си и стисна кутията с бижуто в юмрук, докато се изкачи по стълбите и звънна на звънеца. Чакайки вратата да се отвори, за да може най-накрая да се сблъска с Карл, се превърна в мъчение за слабия й стомах.
Вратата се отвори и мъж надникна от нея. Той беше висок с тъпа прическа и сурови черти. Беше трудно да се определи, защото всички хора на Грегъри носеха костюми, но той вероятно беше един от многото им бодигардове. - Насам.
Тя си пое дъх и го последва по коридора до офиса. Карл седеше зад бюрото. Той затвори телефона и стана.
- Благодаря, Брус.
- Няма проблем, сър. Той изстреля мръсен поглед на Вани. - Ще бъда наблизо.
Тя успя да не завърти очи. Беше нелепо, ако смяташе, че е опасна. Мрачната ситуация заглуши отношението й когато видя колко уморен изглеждаше бившият й. Тъмните кръгове обкръжаваха очите му и нормално перфектната му коса беше малко разрошена.
- Ето го пръстена на баба ти. - Тя го постави на ръба на бюрото. - Исках да се извиня. Никога не съм искал да се случи нещо такова.
Той посегна и отвори капака и го разгледа.
- Това е същият пръстен. - Действието му я раздразни.
Затвори капака, отвори чекмедже и го пусна вътре. - Не знам на какво си способена вече.
Устните й останаха запечатани. Заслужих това. Ох.
Карл държеше бюрото между тях. - Защо просто не отиде в стаята както ти казах? Нищо от това нямаше да се случи, ако го беше направила.
Тя знаеше, че той заслужава някои отговори. - Ядосах се на теб, че ме излъга да отида в този хотел за уикенда. Последното нещо, което исках да направя, беше да се разхождам из стаята след нашия спор или да получа повече лекции от Мейбъл за това как не съм достатъчно добра за теб. Казах ти, че е зла. Просто мислех, че ще пийна едно, ще се отпусна малко и след това ще си легна.
Той я зяпаше,а устата му беше стегната в линия от гняв. Тя добре познаваше този израз. Неодобрението беше нещо, което тя често получаваше от него. Връзката им приключи, но тя не почувства болка при загубата. Бет може да е била права. Щеше да я разкъса, ако тя наистина беше влюбена в Карл, но вместо това тя просто искаше да се измъкне от него.
- Съжалявам. Като начало не трябваше да обявяваме годежа си. Стигнах до това заключение миналия уикенд. Винаги ми казваше гадни неща и това ме възмути повече, отколкото можех да си представя. Най-добре е и за двама ни, че отношенията ни приключиха. Никога няма да бъда типа жена, в която продължаваш да се опитваш да ме формираш. Желая ти щастлив живот, Карл. Ще взема нещата си и ще си отида. Никога повече няма да чуеш от мен.
Той се движеше бавно около бюрото. - Това е? Това ли е всичко, което трябва да кажеш?
- Никога не съм искал да те нараня.
Той се приближи твърде близо до нея и на нея и стана неудобна. - Без извинения?
- Случи се. Бих ти казала, дори да не беше по цялата телевизия. Бях планирала да се видим утре, когато щеше да се прибереш от хотела. Очевидно е трябвало да си тръгнеш рано. Съжалявам. Не знам какво друго да кажа.
Той изглеждаше малко шокиран и вбесен в същото време, докато внимателно изучаваше очите й. Вани не беше сигурна в това, което се надяваше да види, но той направи крачка назад и гневът му изригна, когато той изруга.
- Не можеш да бъдеш толкова глупава.
- Моля? - Това не беше отговор, който тя очакваше.
- Ти беше дрогирана. Защо не ми го казваш? Не разбра ли? Не се ли чувстваше странно? Трябва да се хвърлиш в краката ми и да ме молиш все още да се омъжа за теб. Татко каза, че ще направиш всичко, за да получиш прошката ми.