— Наистина ли — Фиона бе изненадана. — Освен цвета на очите не виждам друга прилика.
Катрин се усмихна кисело.
— Разкажи ми за Грения.
Катрин запази недостъпното си изражение през време на цялата, сторилата й се безкрайна вечеря. Тя вежливо слушаше повърхностното бъбрене на приятелката си, която не пропусна нищо от самото зачеване на дъщеря си чак до отпътуването им за Дънганън. През цялото това време Катрин не изпускаше от очи Хю и Айлийн, а лицето й бавно помръкваше.
Когато вечерята най-сетне свърши, Хю за пръв път от началото на вечерта погледна към жена си и й даде знак, че е време заедно със знатните си гости да се оттеглят в кабинета, за да оставят войниците на техните собствени забавления. Хю стана, предложи ръка на Айлийн и остави жена си да върви след тях заедно със семейство Бърк, които си разменяха угрижени погледи.
В кабинета Хю подаде на лорд Бърк чаша с уиски и едва сега забеляза растящото раздразнение на жена си. Айлийн умело бе успяла да се присламчи към Хю и Катрин се чувстваше като натрапница в собствения си дом.
— Имате чудесен вкус за бижута — обърна се Айлийн към Хю. — Възхищавам се на огърлицата на жена ви.
Хю понечи да отговори, но Катрин го изпревари:
— Благодаря — каза тя и предизвика завистта на русата красавица, като прокара пръсти по скъпоценното колие. — Това е семейна реликва, която се предава от поколения в рода О’Нийл. Само избраницата на главата на рода, жената, която е спечелила неговата любов, може да я носи.
Предупреждението на Катрин бе недвусмислено и Айлийн й отвърна с отровен поглед от присвитите си сапфиреносини очи.
— Какво ново из Дъблин? — попита приятеля си Хю, опитвайки се да намери някоя по-безопасна тема за разговор.
— М-м-оля? — Лорд Бърк се опита да скрие колко е развеселен. Двете благородни дами приличаха на диви котки, които показваха ноктите си една на друга.
На Фиона почти й се удаде да спаси мира.
— Кати, трябва да ти разкажа една много деликатна история…
— Мисля, че най-деликатната история бе отвличането на госпожа Катрин — изпревари я Айлийн.
Всички погледи се обърнаха към русата красавица, а във въздуха легна неловко мълчание. Хю погледна Катрин с бялото на очите си и се ужаси от отмъстителния поглед, с който тя прониза младата жена.
— Колко тежко трябва да е бил за вас, Хю — продължи Айлийн. — Сигурно не е приятно собствената ти жена да бъде така унизена… да не кажа обезчестена!
— Айлийн, как смееш! — извика Фиона. — Да не мислиш, че Кати е искала да бъде отвлечена?
Катрин пребледня. На лицето й бяха изписани гняв и болка.
„Как смее тази вещица да обижда моята любима!“ — кипеше вътрешно Хю. Той реши да постави Айлийн на мястото й. За нещастие младата жена бе техен гост, което го задължаваше да се отнася любезно с нея.
Презирайки сам себе си, Хю се насили да се усмихне.
— Утре денят ще бъде хубав. Какво ще кажете да се поразходим из околностите на Дънганън, Айлийн?
— Би било чудесно — отвърна Айлийн и победоносно погледна Катрин.
— Време е да накърмя Матю — обяви Катрин и се надигна от креслото. Хю й хвърли неодобрителен поглед. — Трябва да се погрижа за наследника на Дънганън. — След това с гордо вдигната глава напусна стаята.
Катрин не можа да заспи още дълго след като бе отпратила камериерката и се бе приготвила за нощта. Тя стана от самотното си легло и неспокойно започна да кръстосва из стаята. По едно време спря пред вратата, която свързваше спалнята й е тази на Хю, и й мина през ума, че тази врата е единствената пречка към любовта на съпруга й, но й липсваше смелост, за да я преодолее.
Не можеше да не си признае със завист колко красива бе Айлийн. И с какво удоволствие би я отпратила за Дъблин или където и да било другаде — само по-далече от Дънганън.
Всъщност Айлийн нямаше вина за това, че се чувстваше привлечена от Хю. Той беше хубав, притежаваше чар, титла, богатство и — поне така се надяваше Катрин — почтеност и лоялност.
„Хю също не е виновен, че е привлечен от друга жена“ — мислеше си наум Катрин. Айлийн бе изключително привлекателна и му предлагаше точно онова, което отдавна му бе отказвано. Всичко щеше да се оправи, ако най-накрая успееше да се отдаде на съпруга си.
Катрин посегна с трепереща ръка към дръжката на вратата, но се уплаши и я отдръпна. Хлипаща, тя опря чело на вратата и даде воля на сълзите, които през цялата вечер бе сдържала.
В спалнята си Хю чу приглушеното й хлипане и се промъкна до вратата. Той копнееше да утеши Катрин и дори вече бе посегнал към дръжката на вратата, но рязко отдръпна ръка, сякаш се бе опарил.