Поздравявайки този или онзи от гостите, тя бавно си проправи път към Патрик.
— Знаеш ли къде е изчезнал съпругът ми? — попита Катрин с дяволит блясък в очите.
— Струва ми се, че излезе навън да глътне малко чист въздух.
— Накъде тръгна?
Патрик, който бе видял Айлийн да излиза след Хю, се поколеба за миг.
— Мисля… мисля, че е в градината.
— Благодаря, ще отида да го потърся.
Тя понечи да му обърне гръб, но Патрик я улови над лакътя, след което със смесени чувства попита:
— Не е ли редно поне единият от вас да остане тук и да играе ролята на домакин?
— Непременно трябва да говоря с него — каза Катрин и отблъсна ръката му. Тя обиколи множеството с поглед и рече: — Гостите ни изглежда и без това се забавляват добре.
Докато я наблюдаваше да напуска залата, Патрик реши, че каквото и да се случеше, вината за това нямаше да е негова. В края на краищата се бе опитал да я спре.
Той се запъти към вестибюла, тъй като искаше да задържи на входа любопитните и при необходимост да се погрижи за ранените.
Катрин вече бе в двора и макар през деня да бе топло, сега тя потрепера от есенния хлад.
Докато още веднъж премисляше какво ще каже на Хю, внезапно съзря двойката, която най-малко бе очаквала. При тази гледка радостното очакване, което караше сърцето й да играе, в миг се изпари и краката й натежаха като олово.
Насред алеята пред нея Хю и Айлийн се прегръщаха страстно, а телата и устните им бяха слети в едно. За нещастие гневът дотолкова заслепяваше Катрин, че тя не забеляза опитите на мъжа си да се освободи от прегръдката на русата красавица, без при това да бъде груб.
Катрин разтегли устни в гримаса на погнуса, а от устните й се изтръгна тихо ръмжене. Без да се замисли, тя сграбчи Айлийн за русата грива и я дръпна толкова силно, че младата жена бе принудена да пусне Хю. Катрин не се задоволи с това, а в гнева си повали изненаданата си съперница на земята.
— Успяхте да се докопате до коня мм, но съпруга ми няма да получите — изфуча тя. След това се обърна към занемелия от изненада Хю. — Прелюбодеец!
Тя се извърна като внезапна, разрушителна буря и се втурна към къщата.
— Кати! — извика Хю. След това, сипейки ругатни, се спусна след нея.
Настигна я току пред стълбището, сграбчи я над лакътя и я дръпна толкова силно, че тя политна и опря ръце на гърдите му. Катрин веднага понечи да се отдръпне, сякаш срещу себе си имаше най-отвратителното чудовище, но Хю не я пусна.
— Ти целуваше Айлийн — обвинително рече тя.
— Не, Айлийн ме целуна — възрази той.
— По дяволите, има ли някаква разлика? — изфуча Катрин, докато се извиваше, за да се освободи от хватката му.
Разтърсвайки я силно, Хю изрева:
— Кати, аз те обичам!
Катрин престана да се съпротивлява и Хю я пусна, но гневният й поглед недвусмислено даваше да се разбере, че го смята за виновен. Тя замахна и с все сила го зашлеви по бузата. След като гневът й се бе уталожил, Катрин се сви от болка и срам, обърна се и изчезна нагоре по стълбите.
Хю унесено я проследи с поглед, а когато се скри от погледа му, седна на най-долното стъпало и потърка пламналата си буза. Десницата на жена му си я биваше.
Пред него изникнаха чифт черни ботуши и Хю, без да вдига поглед, изфуча:
— Изчезвай или ще се погрижа набучената ти на пика глава да украси Дъблинския замък. Патрик седна до него.
— Още не всичко е изгубено — каза той. — Когато Кати се успокои, ще размисли. В края на краищата ти й се обясни в любов пред всички присъстващи в залата. Коя жена не би се поласкала от подобна чест?
Хю мълчаливо погледна Патрик.
— Цял Ълстър е трогнат — продължи Патрик. — Като си помисли човек, че могъщият граф Тирон на всеослушание се кълне в любов на съпругата си.
Хю кипеше вътрешно, чувството му за хумор бе окончателно изчерпано.
— Оттегли се за час-два — посъветва го Патрик. — Гостите ще си помислят, че двамата с Катрин сте пожелали да засвидетелствате един на друг голямата си любов.
— Върви по дяволите — изръмжа Хю, изправи се и се запъти към работния си кабинет, където можеше да пийне на спокойствие малко уиски.
В това време, объркана и смазана, Катрин кръстосваше стаята си. Боса, само по една копринена нощница с цвят на слонова кост, в нещастието си тя не усещаше ледените предвестници на зимата, които проникваха през отворения прозорец.
„Завинаги изгубих Хю“ — мислеше си Катрин. Непростимо бе да го удря малко след като й се бе обяснил в любов. В края на краищата мъжът й не бе светец, а човек от плът и кръв със своите човешки нужди. Самотата щеше да бъде заслуженото й наказание за това, че толкова дълго го бе отблъсквала.