Сякаш отгатнал мислите й, Хю отвори първата врата.
— Зад тази врата ще държиш всички онези дрехи, за които платих — рече той и й намигна. Жизнерадостният смях на Катрин огласи стаята.
— Салон с поглед към парка — обясни Хю, отваряйки втората врата.
Осъзнала, че той се опитва да й достави радост, Катрин си помисли, че може би ситуацията не бе толкова безнадеждна, колкото се безпокоеше.
— А тази врата? — попита и посочи третата врата.
— Тази врата води към моята спалня. — Хю се ухили виновно като момче, което са спипали в лъжа.
Катрин го погледна ужасено.
Поли, от чийто поглед не убягваше нищо, не можа да се сдържи да не прихне, в отговор на което и двамата сърдито я стрелнаха с очи.
— Много благодаря за вниманието — рече Катрин.
Тъкмо се канеше да издърпа ръката си, когато Хю я притегли към себе си и нежно я целуна по бузата. След това напусна стаята.
Катрин се съблече с помощта на Поли и нахлузи копринената нощница, доставена следобед от мадам Бюжо. Младата жена прекоси стаята и впери поглед в играещите в камината пламъци. След това се обърна с гръб към огъня и замислено се загледа във вратата, свързваща стаята й с тази на нейния бъдещ съпруг.
— Има ли още някаква работа за мен? — попита Поли, която се канеше да си тръгне.
— Всъщност… има още нещо — отвърна Катрин и се ухили дяволито. След това прекоси стаята и докато тикаше нощната масичка към въпросната врата, извика през рамо. — Дай креслото насам.
— К-какво? — лицето на Поли изразяваше искрено слисване.
— Казах, вземи креслото и го дай тук. — Катрин опря нощната масичка до вратата, която толкова я безпокоеше, и подсили барикадата с двете кресла. — О’Нийлови са дяволски нахално племе — обясни тя на ужасената си камериерка. — А този тук не прави изключение.
По-късно същата вечер, след като се бе разделил със сър Хенри и Патрик, Хю пое нагоре по стълбите към спалнята си. Със задоволство си мислеше колко добре се подреждаха плановете му. Минавайки покрай стаята на Катрин, му се стори, че дочу някакъв шум и спря. Приглушено хлипане.
Тъй като не знаеше как да постъпи, той погледна несигурно вратата. Дали не бе направил нещо, което да е наранило бъдещата му съпруга? Трябваше ли да влезе при нея, за да я утеши.
Хю натисна бравата, но вратата бе заключена.
Тогава побърза към онази, свързваща двете спални. Опита се да я отвори, но чу само тихо проскърцване.
— Махай се — извика Катрин от другата страна на вратата. — Как смееш да нахлуваш в спалнята ми!
Не звучеше като човек, който има нужда от утеха.
— Моята спалня. Тази къща е моя. Защо плачеше?
— Това не те засяга! За разлика от тази къща, мислите ми са си само мои — троснато отвърна Катрин. — Аз не съм твоя собственост.
„Още не, но скоро ще бъдеш“ — помисли си Хю и се ухили. След това извика, опитвайки се да прозвучи сериозно:
— Внимавайте, госпожо. След две седмици тази барикада няма да я има.
От другата страна се разнесе трясък. Младата жена бе запокитила нещо тежко срещу вратата.
Хю се отдалечи, влачейки крака, и започна да се съблича, но не можеше да откъсне очи от вратата. Мислите му неизменно се въртяха около необикновено красивата гневна жена в съседната спалня.
Как можеше да се надява, че ще съумее да обедини ирландските благородници, за да прогонят англичаните от земята си, при положение че не бе в състояние да се справи със собствената си годеница?
— Върви по дяволите — изрева Хю, сякаш за да прогони този въпрос. Един ирландец винаги знаеше мислите на англичаните. Той седна на леглото си и с растящо смущение впери поглед във вратата, която разпалваше гнева му. Искаше му се също толкова лесно да можеше да отгатва мислите на жените!
5
— Не желая да се уча да яздя — жалваше се Поли. — Страх ме е от коне
— Язденето е необходимост — настояваше Катрин. — Първото ти упражнение започва веднага.
Поли пребледня, но не отвърна нищо.
Двете жени се насочиха към конюшните. Катрин се наслаждаваше на приятното лятно слънце. Това бе първият слънчев ден от пристигането им в Дъблин. Останалите бяха също толкова мрачни и безрадостни като настроението й.
По време на нещастния си брак с Шон, Катрин бе открила радостта от ездата и сега й липсваха околностите на Дънганън. Тъй като не бе свикнала да бездейства, тя изгаряше от нетърпение да вземе някой кон от конюшните и да язди, докато не се строполи от умора. За целта бе скроила този хитроумен план. Щеше да се върне още преди Хю да бе забелязал отсъствието й.
— Оседлайте за Поли най-спокойния кон — нареди тя на коняря на О’Нийлови. — Аз ще взема хубавката кобила хей там.