— Направете всичко, за да освободите Ълстър от нашите врагове — го бе насърчила тя.
Това бе първата грешка на нейно величество. И хиляда години, прекарани в Англия, не биха могли да променят сърцето на един ирландец!
— Мили боже, как мразя ирландското време — оплака се сър Хенри, изтръгвайки спътника си от бляновете му. — Тук никога ли не изгрява слънце?
— В Англия също вали — примирително рече Хю.
— Да, приятелю, но английският дъжд е… е…
— По-сух?
— По-приятен — завърши изречението си сър Хенри.
Двамата мъже поеха по частен път, водещ към дъблинското имението на О’Нийлови.
— Разказвал ли съм ви някога — неочаквано попита Хю — как родът ми се е сдобил с имението? Говори ли ви нещо прозвището Червената ръка на Ълстър?
— Не, май не съм чувал тази история.
— В един спор за плодородните земи на Ълстър — поде Хю — главите на родовете О’Нийл и О’Донъл се състезавали с гребни лодки по Лаф Ний. Който пръв докоснел брега с ръка, щял да получи Ълстър. Когато моят прародител разбрал, че ще изгуби, отрязал едната си ръка, хвърлил я на брега и се обявил за принц на Ълстър.
Сър Хенри погледна спътника си с бялото на очите си.
— Очарователна история.
— Питам се кой ли от нас, днешните О’Нийл, би принесъл такава жертва.
— Е, ако сте достатъчно глупав да го сторите — отвърна англичанинът, — поне си оставете ръката, с която въртите меча. Навярно още дълго ще имате нужда от нея.
Хю се закиска тихо.
— Благодаря за съвета.
Когато влязоха в залата на господарската къща, Хю завари всичко такова, каквото трябваше да бъде. След смъртта на Брайън бе наредил да ремонтират къщата и сега се увери, че не е хвърлил парите си на вятъра.
Хю заведе сър Хенри в работния кабинет, наля две чаши уиски и подаде едната на англичанина. На вратата се почука и на прага се появи безформена жена на средна възраст.
— Пег? — попита Хю.
Икономката кимна и извади от джоба си скрепен с печат пергамент.
— Пратеник на вицекраля донесе това писмо за сър Хенри Сидни. — Тя подаде пергамента на Хю, който от своя страна го предаде на сър Хенри. — Да ви донеса ли нещо за хапване? — попита Пег, преди да излезе.
— Не, тази вечер няма да имаме нужда от нищо друго — рече Хю и я освободи.
След като бе счупил печата, сър Хенри прочете писмото и вдигна поглед усмихнато.
— Вицекралят смята, че в момента не ви заплашва нищо. Шон О’Нийл е зает далече оттук.
— Къде?
— Чичо ви воюва с О’Донълови.
— Откъде Ръсел знае това? — с безразлично изражение попита Хю.
Сър Хенри сви рамене.
— Изглежда има някой много добре прикрит шпионин в Ълстър.
Много добре прикрит шпионин в дома на Шон — мислеше си Хю. — Може би очарователната съпруга на чичо ми? Или някой недоволен роднина?
— Ще се радвам, ако тази вечер бъдете мой гост — каза Хю.
— Не — отклони поканата му сър Хенри и посегна към наметката си. — Тази вечер Ръсел ни очаква в замъка Дъблин.
— Тази вечер? — Хю смръщи чело, след това се ухили. — Петнадесет години очаквах това завръщане. Мисля, че няколко часа повече са без значение.
Недалеч от крепостната стена на Хаскълф Датчанина се издигаше символът на английската власт в Ирландия. Замъкът Дъблин, огромен четириъгълен комплекс от сгради, бе укрепление, седалище на правителството и затвор, това бе сърцето на английското подтисничество.
Хю и сър Хенри последваха млад английски войник с пика, който ги поведе през сумрачен лабиринт от коридори. Хю любопитно се питаше защо ги бяха извикали в този необичаен час. Наистина ли ставаше дума за неотложен разговор или му готвеха атентат?
Водачът им почука на една врата, отвори я и ги пропусна да влязат вътре. Хю смутено се усмихна на тримата познати мъже, които вдигнаха погледи при влизането им.
— Седнете — рече сър Уилям Ръсел, вицекралят на кралица Елизабет.
Кимайки за поздрав към членовете на дъблинския парламент лорд Бърк и лорд Фицджералд, Хю седна до масата и се обърна към вицекраля.
— Някакви неотложни дела? — попита той, докато един секретар му подаваше чаша с уиски.
— За нас победата ви над Шон О’Нийл е само въпрос на време — отвърна Ръсел и кимна на секретаря, който отвори вратата и даде знак на някого да влезе.
В стаята припряно пристъпи един от куриерите на Макдонълови. В ръцете си държеше зловонен вързоп.
— Оставете го на масата — заповяда вицекралят. След миг добави: — Отворете го.