— Почуках — каза той.
— Зная — отвърна Катрин.
— Защо не отговори?
— Надявах се да си отидеш.
При тези думи Хю не можа да не се засмее.
— Съжалявам за случилото се.
— Младата дама е права. Трябва да отложим сватбата, или…
— Фиона Фицджералд не е никаква дама — прекъсна я Хю насред думата. — И няма представа за обстоятелствата около женитбата ни.
— Тя е много красива.
— Да, така е.
— Какви са били отношенията ви с нея? — попита Катрин, която не можа да преглътне този въпрос.
— Между мен и Фиона не е имало нищо. По време на престоя си в Лондон й бях представен. За бога, тази лисица си търси титла, а не съпруг. — Хю се ухили сърдито. — Ревнуваш ли?
— Никога — отвърна Катрин.
така усмихнат, Хю я притисна към мускулестото си тяло и наведе глава, за да я целуне.
— Пусни ме — примоли се тя, когато устните му докоснаха нейните.
— Никога — устните на Хю се притиснаха към нейните в нежна и подканяща целувка.
Катрин опря ръце на гърдите му и се опита да го отблъсне, но Хю не отстъпи и на милиметър. С едната си ръка обвиваше кръста й, а с другата държеше главата й, така че да не може да се изплъзне от целувката му.
А тя бе нежна и пламенна. Хю засмука ъгълчето на устните на Катрин, докато не усети, че младата жена потреперва.
Съпротивата й отслабваше. Когато ръцете й се увиха около врата му, а тялото й се притисна още по-плътно Към неговото, целувката на Хю стана още по-настойчива и дръзка. Той проникна с език в устата й, галеше я и вкусваше от сладостта й. Трепереща от толкова ожесточено отричаното желание, Катрин отвърна на целувката му.
— Довери ми се — с дрезгав глас прошепна Хю и развали магията.
Ужасена от самата себе си, Катрин отстъпи назад и удивено се вгледа в устните му. Какво се бе случило с нея? Без да мисли за последствията, Катрин замахна и с все сила го зашлеви по лицето.
От изненада Хю остана за миг втренчен в нея. Той докосна пламналата си буза, след това се ухили и тръгна към вратата.
— На какво да отдам тази плесница — на връзката ми с Фиона, на целувката… или на сладострастното усещане, което тя събуди у теб? — подигравателно попита Хю, преди да напусне стаята. Вратата едва се бе затворила след него, когато вече доста разкривеният месингов свещник се удари с трясък във вратата и издрънча на пода.
— Вдигни го, госпожо — извика Хю откъм коридора, — защото ковачите в Дъблин и без това вече са по-богати и от Крез.
— Негодник — промърмори Катрин, обърна се сърдито към прозореца и остана така, взряна навън.
Въпреки че бракът й с Шон бе всичко друго, освен щастлив, покойникът навярно заслужаваше известен траур. Три месеца наистина бяха съвсем недостатъчни, дори при положение че…
Скандално! Думата тегнеше мъчително на съвестта й.
Тези мисли не й даваха мира. Но какво можеше да стори? Договорът вече бе подписан.
Да избяга. Да избяга незабелязано щеше да е лесно, ако оставеше Мейв, но тя никога нямаше да зареже дъщеря си. Това бе немислимо.
Катрин имаше чувството, че е в клопка. Затвори очи и, опитвайки се да се успокои, въздъхна дълбоко. След миг отново отвори блестящите си зелени очи, тъй като й бе хрумнала една изключително рискована идея.
„Може пък да се получи“ — реши тя, а на устните й трепна усмивка. Ако я спипаха, щеше да скалъпи някакво правдоподобно обяснение.
На другия ден, рано следобед, Катрин седеше пред камината, която днес не бе запалена. Поли и Мейв й правеха компания. Катрин остави ръкоделието си настрана, прозина се и се протегна.
— Крайно време е за следобедния сън на Мейв — каза тя, обръщайки се към камериерката си.
— Не искам да спя — долетя гласът на Мейв от пода, където си играеше.
— Ще я отнеса в леглото — предложи Поли.
— Не си прави труда — рече Катрин. — Двете с Мейв ще си почиваме заедно.
— Не искам да спя, мамо — продължи да настоява детето, докато Поли ставаше, за да излезе от стаята.
Когато вратата се затвори след нея, Катрин дари дъщеря си с очарователна усмивка.
— Не искаш да спиш, така ли, съкровище? Добре тогава.
— Какво? — Мейв бе искрено изненадана. Този път се бе оказало прекалено лесно да придума майка си.
— Какво ще кажеш за една игра вместо това? — каза Катрин.
— Игра? — повтори Мейв.
— На криеница — рече Катрин.
— На криеница?
— Да, ще се крием и ще бягаме от едно скривалище към друго — обясни Катрин. — Ако достигнем Дъблинския замък, без чичо Хю да ни открие — печелим играта.
Мейв плесна с ръце от радост. Въпреки, че майка й често си играеше с нея, този път бе надминала себе си.