— Шшт! — напомни й да пази тишина Катрин. — Никой не бива да забележи изчезването ни.
— Защо? — високо прошепна Мейв.
— Защото иначе ще каже на чичо Хю къде може да ни открие.
— Ама че весело!
— За съжаление чичо Хю едва ли би го намерил за весело. Готова ли си?
Мейв, която толкова много приличаше на майка си, се усмихна и кимна послушно. Двете се запътиха към вратата. Катрин я открехна и се ослуша.
Нито звук.
Тя отвори вратата още малко и предпазливо подаде глава навън, за да огледа коридора. Не се виждаше жива душа.
Отново се обърна към дъщеря си и постави пръст на устните си, за да й напомни да мълчи. Със сериозно лице, Мейв веднага я изимитира и Катрин с мъка се сдържа да и е прихне. Хванати за ръце, двете прекосиха на пръсти пустия коридор и се добраха до стълбището. От вестибюла не се чуваше нито звук.
Следвана по петите от Мейв, Катрин слезе по стълбите. На долната площадка спряха и се ослушаха. Прислужниците приготвяха голямата зала за вечерята, а от двора долитаха мъжки гласове. Единствената възможност да се измъкнат незабелязано оставаше през задния вход, който изцеждаше в парка.
Катрин поведе Мейв след себе си. Не след дълго двете бяха в градината. Облегната на хладните камъни на къщата, Катрин въздъхна с облекчение. Поне бяха успели да се измъкнат навън.
Сякаш надушила някаква опасност, тя вдигна глава, огледа пустата градина и си помисли знае ли къде е в момента Хю. В каква посока да поемат? Вляво от тях се намираха конюшните, а вдясно — кухнята, пещта и помещенията на прислугата.
— Виждаш ли розовия храст хей там до стената? — прошепна Катрин, навеждайки се към дъщеря си. — Ще се скрием зад него. И не забравяй, нито звук!
Двете се запромъкваха безшумно по поддържаната морава и пропълзяха зад храста.
— Не е ли весело? — попита Катрин.
— О, да — отвърна Мейв. — Какво ще правим сега?
— Ще чакаме.
— Защо?
— За да не ни открие чичо Хю, преди да сме достигнали Дъблинския замък.
— Сетих се нещо! — извика Мейв.
— Шшт! — укроти дъщеря си Катрин. — Пази тишина.
— Но защо? — прошепна Мейв.
— Някой може да ни чуе и да каже на чичо Хю къде сме.
— О!
Половин час майка и дъщеря седяха неудобно зад розовия храст. Най-сетне Мейв наруши мълчанието.
— Жадна съм, мамо.
— Когато стигнем в Дъблинския замък, ще пийнем нещо в чест на победата — прошепна Катрин. — Нали ще е чудесно?
Мейв кимна не особено уверено. Мъчително изтече още половин час.
— Мамо?
— Какво има?
— Боли ме дупето — оплака се Мейв.
Катрин се усмихна.
— Седни в скута ми.
Мейв изпълзя в скута на майка си. Катрин нежно я прегърна.
— Мамо? — Мейв я погледна с обезоръжаващите си зелени очи.
— Да, съкровище?
— Спи ми се.
— Затвори очи, детето ми — усмихнато рече Катрин. — Мама ще бди над теб, докато спиш.
Мейв затвори очи. След две секунди ги отвори отново.
— Мамо?
— Да?
— Много те обичам.
— Аз те обичам хиляди пъти повече — рече Катрин.
Мейв отново затвори очи. Само за няколко минути дишането й стана бавно и равномерно. Катрин разбра, че дъщеря й е заспала.
Два часа по-късно мадам Бюжо и две нейни помощници слязоха от една карета и влязоха в къщата. Пег ги отведе горе, но в покоите на Катрин не завариха никого. След като я потърси в стаята на Мейв, в салона, библиотеката и кабинета, Пег се втурна на двора, където Хю разговаряше с един от мъжете си.
— Господарю — видимо развълнувана извика Пег. — Мадам Бюжо чака в салона, но аз не мога да открия госпожа Катрин никъде. Малката Мейв също е изчезнала.
— Казаха, че ще си починат малко — намеси се Поли, която стоеше наблизо заедно с Патрик.
— Претърсете още веднъж къщата — нареди Хю. — Пег, провери в кухнята и във фурната. Конъл, иди в конюшните и виж дали не липсва някой кон. — След това с навъсено изражение се обърна към Патрик. — Двамата с теб ще претърсим градината. Виж дали тази малка змия, която се представя за английска дама, не се крие зад някой храст.
Катрин вече проклинаше глупавия си план за бягство. Краката й бяха изтръпнали, задните части — напълно безчувствени, а ръцете я боляха, тъй като през цялото време бе държала дъщеря си.
Когато Мейв отвори очи, Катрин изпрати няма благодарност към небесата. Сега поне можеше да пораздвижи ръцете си.
— Седни до мен — прошепна Катрин на Мейв, която бе слязла от скута й.
— Ох! — изписука Мейв, убодена от един трън. — Ухапа ме змия!
— Пст! — Катрин погледна дъщеря си.
— Единствената змия зад този храст е майка ти — прозвуча гласът на Хю. — Веднага излизайте.