— Госпожица Фиона ще бъде разочарована — забеляза сър Хенри. — Тя се надяваше да задълбочите приятелството, на което сте сложили начало в Лондон.
— Младата дама ще преживее разочарованието — отвърна Хю, — мисля, че така се изрази преди време вицекралят. Кажете на Фиона, че ще я посетя при първа възможност.
Мърморейки, сър Хенри прие извинението на Хю.
— Както желаете.
Останал отново сам, Хю изпразни чашата с уиски на един дъх и си наля втора, след което седна в едно кресло пред камината.
„Какво да правя с бременната вдовица на Шон? — питаше се той. — Да я оставя на Търлаф или да й помогна да избяга в Англия? Никоя от двете възможности не е задоволителна, в случай че тя роди момче и сложи край на надеждите ми да се видя господар на Тирон.“ Хю седеше и размишляваше за бъдещето на Катрин, бавно преглъщайки уискито. Неочаквано му хрумна дързък план, чиято съвършенна простота го накара да се усмихне.
— Вече знам какво да правя с теб, госпожо Катрин — промърмори той, — и ти ще ми помогнеш. — С блестящи от нетърпение тъмни очи той се надигна от креслото и, тътрейки нозе, се приближи към писалището. Наля си още едно уиски и вдигна тост. — За Катрин Деврьо О’Нийл. Ех, защо всички проблеми в този живот не се решаваха тъй лесно!
2
Без да подозира, че тя и децата й са станали ценен залог за амбициозните цели на двама честолюбци, Катрин гледаше през прозореца на спалнята си пробуждащия се пролетен ден. Кой би повярвал, че Шон няма да е жив в такава топла и слънчева утрин? Нещо повече, че тя ще е принудена да застане лице в лице с Търлаф, при това съвсем сама? „Но аз не съм сама“ — помисли си Катрин и погледна към двора.
Патрик, винаги нащрек, какъвто би могъл да бъде само един самотен англичанин в Ълстър, яздеше в кръг из двора. През изминалата нощ един войник бе донесъл вестта за пристигането на Търлаф и Патрик бе посъветвал Катрин да си остане в стаята, докато той успее да разбере нещо за намеренията на предателя. Патрик възнамеряваше да обясни отсъствието й с неразположение. Най-късно за вечеря обаче тя трябваше да се появи в голямата зала, в противен случай рискуваше да си навлече гнева на Търлаф.
В далечината младата жена съзря приближаващ се отряд войници. Хората на Търлаф бяха зловещи наемници, които получаваха пари, задето закриляха своя господар с огромните си, безформени тела. Мъжете носеха ризници, метални шлемове, карирани тесни панталони и кожени гамаши. На челата косите им бяха подстригани късо, а отзад бяха оставени дълги и се развяваха от вятъра. На хълбоците си войниците носеха мечове, а в ръцете си въртяха бойни секири.
Патрик вдигна поглед към Катрин и й даде знак да се дръпне от прозореца. Тя прекоси стаята и се хвърли на леглото.
В стаята се втурна Поли, камериерката й.
— Госпожо — прошепна тя. — След малко Търлаф ще е тук.
— Да, зная — отвърна Катрин, — но това не означава, че трябва да шепнем.
В спалнята се появи Мод, икономката на Дънганън, която хвърли поглед към дъщеря си.
— Поли, донеси нощното гърне и сложи на челото на Кати компрес. — След това тя се обърна към Катрин и обясни: — Няма нищо по-отблъскващо за един мъж от повръщаща жена. — При тези думи икономката и камериерката прихнаха неудържимо.
На влизане в двора на Дънганън Търлаф изпитателно оглеждаше всичко. Той бе истински великан — най-малко метър и осемдесет. Едро, но без тлъстини, мускулестото му тяло свидетелстваше за дълги години постоянно физическо усилие. Дори само ръстът му вдъхваше респект, ако не и страх в редиците и на най-храбрите войници. Със светлата си кожа и хубава руса коса Търлаф бе наистина привлекателен мъж. Когато се усмихваше, чертите на лицето му придобиваха младежки чар.
„Всичко, което принадлежеше на Шон, сега е мое — със задоволство мислеше Търлаф, — освен една червенокоса фуста… но не за дълго.“
Патрик пристъпи към Търлаф и падна на колене.
— Можеш да разчиташ на лоялността ми — рече той, без да изпуска от поглед лицето на Търлаф. Надяваше се бог да му прости тази ужасна лъжа, защото нямаше по-отвратително престъпление от предателството.
Търлаф се престори на изненадан.
— При последната ни среща не мислеше така — рече той, наслаждавайки се на мъките на мъжа пред себе си.
— Като най-възрастен О’Донъли и наследствен маршал на О’Нийлови съм безрезервно предан на водача на рода О’Нийл, независимо от това, кой е той — отвърна Патрик. — Ако приемеш клетвата ми, можеш да разчиташ на моя меч до последния удар на сърцето ми.