— Какво дали е болезнено? — попита Катрин с престорено недоумение. В края на краищата съвсем доскоро Фиона я бе водила за носа.
— Дяволите да те вземат — рече Фиона и нервно поглади с ръка силно наедрелия си корем. — Отговори ми на въпроса.
— Да, болезнено е — призна Катрин. — Но не е непоносимо. Когато вземеш детето на гърдите си, от щастие ще забравиш всички болки.
— Сигурна ли си? Или просто се опитваш да ми вдъхнеш кураж?
Катрин се засмя на недоверието на приятелката си.
— Ако болките бяха непоносими, светът щеше ли да е толкова пренаселен?
Лицето на Фиона се разведри.
— Това не ми е хрумвало. Но се боя, че фигурата ми никога няма да бъде същата като преди.
— Не се безпокой — успокои я Катрин. — Аз бързо си възвърнах фигурата.
— И проклетият ми съпруг… — продължаваше с оплакванията Фиона. — Преди да забременея, Майкъл винаги ме е наричал „моята келтска богиня“, а сега съм само „патица“, защото съм се клатела. Никога не съм мислила, че ще стана така чудовищно дебела и неподвижна.
— В походката наистина приличаш на някоя патица — каза Катрин, хвърляйки й дяволит поглед.
При тези думи Фиона избухна в сълзи.
— Не плачи — рече Катрин, която вече съжаляваше за казаното. — Всички бременни жени имат тази патешка походка. Какво да се прави, такъв е животът.
— Н-н-аистина ли? — изхлипа Фиона, която искаше да повярва на думите на приятелката си.
— Кълна се — увери я Катрин и се прекръсти. — Не забравяй за хубавата страна на нещата. Скоро ще се освободиш от бремето си, а аз трябва да издържа още пет месеца. Ако се върнеш в Дъблин, преди да съм родила ще видиш, че и аз се клатя като патица.
— Винаги успяваш да ме успокоиш — каза Фиона и изтри сълзите си.
— Вече е късно — забеляза Катрин и се надигна. — Трябва да вървя. Ще ми изпратиш ли известие, когато се роди детето?
— Да. — Фиона също се опита да стане от креслото.
Катрин я натисна внимателно обратно, наведе се над нея и я погали по бузата.
— Не забравяй да изпратиш вест. Хю много държи веднага да узнае дали детето е момче или момиче.
Фиона отвърна през смях:
— Ще научите незабавно.
Потънала в мисли за съпруга си, за Мейв и Шана и за бъдещото раждане, Катрин излезе на двора, където я очакваше каретата. Кочияшът на О’Нийлови й отвори вратата. Докато й помагаше да се качи, той се закашля и извърна глава. Вратата се затвори. Катрин се настани удобно в каретата, облегна се назад и затвори очи. Опитваше се да не мисли за нищо и да се отпусне за малко, преди съпругът й и децата отново да погълнат цялото й внимание.
— Мили боже! — Каретата неочаквано бе набрала скорост, при което Катрин се оказа на пода. Ако причината за това бе в изпитото от кочияша греяно вино, тя щеше да се погрижи главата му да украси някой от зъберите на замъка Дъблин.
С мъка й се удаде отново да изпълзи на седалката и що-годе да се закрепи на нея, докато бясно препускащата карета се люшкаше насам-натам. Катрин се премести внимателно към прозореца, но когато погледна навън, изпадна в ужас. Пътуваха в посока, обратна на онази, в която бе имението на О’Нийл, и вече отдавна бяха оставили Дъблин зад гърба си!
Катрин заблъска като луда по стената на каретата. Никакъв отговор.
След пътуване, което й се стори безкрайно, каретата внезапно спря. Катрин отново се намери на пода, а в очите й бликнаха сълзи на страх и болка.
Към каретата се приближиха тежки стъпки. Вратата се отвори. Пред Катрин застана някакъв облечен в ливреята на О’Нийл непознат е обезобразено от зловещ белег лице.
— Слизайте! — заповяда той. Катрин се отдръпна ужасена.
Мъжът се качи в каретата, за да издърпа Катрин навън, но в този момент се разнесе тропот от копитата на приближаващи коне и той се извърна. Надеждите на Катрин за спасение бързо се стопиха, когато не чу очаквания звън на оръжия.
„Разбойници — помисли си тя. — Отвлекли са ме, за да получат откуп. Или още по-лошо!“
— Графиньо? — през отворената врата на каретата надникна познато лице.
— Лайъм! — извика Катрин, но радостта й бе съвсем кратка. Тя бързо осъзна, че бившият войник на Шон О’Нийл сега е от хората на Търлаф.
— Елате, графиньо — каза Лайъм и й подаде ръка. Катрин бе като парализирана от страх. — Идвайте вече — повтори той. — Трябва да стигнем до Дънганън.
— Не! — когато мъжът посегна към нея, Катрин започна да се мята като бясна, но той я сграбчи и я повлече към вратата.
— Моля — проплака тя.
Когато видя стоящите наоколо мъже, разбра, че опитът й за бягство е бил напълно безсмислен. Лайъм я стисна над лакътя и я повлече към коня си.