„Кой е господарят всъщност?“ — запита се Търлаф. Правилата на играта неочаквано се бяха променили. Езикът на Търлаф изтика този на Катрин обратно в устата й. След края на целувката младата жена падна обратно на стола си. Мъжете аплодираха като луди уменията на Търлаф, но Катрин трябваше да положи всички усилия, за да не изтрие устните си с ръкав.
— Нима пленниците вече седят на масата като почетни гости? — попита изникналата изневиделица Мойра.
— Изчезвай. — Търлаф понечи да се освободи от ирландската красавица с едно презрително махване с ръка. — Върни се в колибата си.
— Значи предпочиташ тази английска повлекана? — Мойра пристъпи към Катрин. — Мястото на тази вещица е в някой дълбок гроб.
— Лайъм! — извика Търлаф. Воинът веднага се появи и сграбчи Мойра, която полагаше всички усилия да се освободи. — Отнеси тази змия в къщи и се погрижи да остане там — нареди той, намигвайки на Лайъм, — дори ако трябва цяла нощ лично да я пазиш.
Залата се разтресе от смеха на присъстващите мъже. Широко ухилен, Лайъм вдигна Мойра и я метна на рамо. Той я плесна по задника, което сложи край на съпротивата й, и се запъти с товара си към вратата.
— Трябва да съпроводя госпожа Катрин до стаята й — обърна се Търлаф към гостите си и стана. — Утре ще обсъдим всичко още веднъж. — След това се обърна към Катрин и й подаде ръка. Тя сложи треперещата си длан в неговата и се остави да я изведе от залата.
Горе той затръшна вратата на стаята след себе си и взе Катрин в прегръдката си. Докато устните му се притиснаха към нейните, едната от огромните му лапи правеше невъзможна всяка съпротива.
Трескаво търсейки някакъв претекст да отложи неизбежното, Катрин отдръпна глава назад.
— Би ли извикал Мод да ми помогне?
Търлаф се усмихна лукаво.
— Тази вечер аз ще ти бъда камериерка.
— Т-ти ми о-б-беща нещо. — Сълзи на отчаяние бликнаха в очите на Катрин. — М-моля… бебето ми.
— Сълзи? — иронично каза Търлаф, а гласът му бе по-леден от най-студения зимен вятър. — Докосванията ми извикват в очите ти сълзи?
Катрин сведе уплашено поглед и замълча.
— Боиш ли се от мен? — попита той и повдигна брадичката й, за да надникне в обезоръжаващите й зелени очи.
— Не — излъга тя.
Търлаф се ухили при тази очевидна лъжа и се запъти към вратата. Гласът на Катрин го спря.
— Може ли да посетя гроба на Шон? — попита тя. — Като негова вдовица му дължа поне това.
Търлаф се вгледа в нея за секунда.
— Ще помисля — просъска той и напусна стаята.
Смазана, Катрин наблюдаваше заключената врата и се питаше какво ли си мислеше и правеше Хю в този момент.
„Ако не беше бебето — мислеше си тя, — отдавна да съм сложила край на презрения си живот, за да спася честта на съпруга си.“
На следващата сутрин Катрин бе събудена от долитаща от двора глъчка. Какво ставаше?
След това се досети, че Макдонъл напуска Дънганън и щеше да доведе помощ. Но колко време щеше да отнеме това? Колко дълго щеше да успее да отлага неизбежното?
Катрин реши, че трябва зорко да дебне някаква възможност за бягство. Задачата на Хю щеше да се окаже много по-лесна, ако тя успееше да се освободи сама.
Ваната вече бе пълна с гореща вода и чакаше пред камината. Катрин отметна завивката на леглото, стана и се уви в нея. След това седна на ръба и понечи да позвъни, но в същия момент вратата на стаята се отвори и на прага се появи Мод.
— Добър ден — каза възрастната жена. — Донесла съм ви нещо хубаво за хапване. Трябва да изядете всичко. — Тя постави подноса на нощната масичка, след което прекоси стаята.
Катрин се наведе към масичката, за да проучи съдържанието на подноса. Имаше прясно изпечен хляб, твърдо сварени яйца, шунка, сирене и две чаши. Едната бе пълна с тъмна бира, а другата — с мляко.
— Да не би днес да имам избор? — попита Катрин, посочвайки двете чаши.
— Бирата е за него — отвърна Мод.
Катрин изненадано вдигна поглед. В рамката на вратата между двете спални стоеше Търлаф и се възхищаваше на трогателната картина, която му предлагаше небрежно увита в завивката за легло млада жена — разрошена коса, сънено лице и безупречна кожа.
— Имаш нужда от нещо за подсилване? — попита Катрин и погледна с бялото на очите си Мод, която хапеше устни, за да не се засмее. — Не бих помислила, че ще прибегнеш до толкова безсмислена маневра.
— Тази сутрин сме малко кисели? — Търлаф взе един стол, постави го до леглото и седна. — Реших, че ще е по-приятно да закусим заедно.
„По-приятно за кого?“ — помисли си наум Катрин. Погледите им се срещнаха и тя посочи млякото.
— Няма да го изпия и заплахите за излишни.