— Но тя е бременна — обади се от другия край на стаята Мод.
Търлаф премести поглед от категоричното изражение на Мод към капризната гримаса на Катрин и сви рамене.
— Изпий млякото, Кати.
— Кой всъщност е господарят тук? — парира Катрин. — Чия дума се слуша?
Търлаф й хвърли леден поглед. Очите му се присвиха, а устните му побеляха от гняв.
— Добре, ще го изпия. — Докато посягаше към чашата, Катрин забеляза триумфиращия поглед на икономката.
Гневът й припламна с нова сила.
— Уф! — чашата се изплъзна от пръстите на Катрин и се пръсна на пода. Млякото плисна на всички страни.
— Нарочно го направихте — обвини я Мод и стрелна с поглед.
„Тази хитра малка вещица!“ — помисли си Търлаф и преглътна смеха си. Тъй като желаеше Катрин да изпие чаша мляко дори ако това щеше да бъде последното й действие на тази земя, той направи усилие да придаде на лицето си строго изражение. Разбира се, той не пиеше мляко и можеше да разбере отвращението й, но бе наредил тя да пие. Катрин бе престъпила желанието му, а това той нямаше да търпи, колкото и да копнееше по необикновено привлекателното й тяло. Избраницата на Търлаф О’Нийл трябваше да се подчинява.
— Стана неволно. — Катрин се предаде. — Донеси още една чаша и ще я изпия. — Не искаше да рискува така желаната свобода заради една глупава чаша мляко.
— Това беше съвсем по ирландски — рече Търлаф, когато Мод излезе от стаята.
— Какво искаш да кажеш?
— Бунт и покорство. Да продължиш да живееш, за да въстанеш отново. Това е ирландският начин на живот.
След като Търлаф излезе, Катрин се изкъпа и облече мека вълнена пола и ленена блуза. След това застана до прозореца и погледна към двора.
Знатните гости и техните войници вече бяха готови за път. Търлаф и Лайъм също бяха в двора.
Когато О’Донъл и Макдонъл подкараха конете си, на устните на Катрин трепна усмивка.
„Още преди да съм свършила с него — закле се Катрин, докато пресичаше стаята си, — Търлаф ще моли на колене съпруга ми да си ме вземе обратно.“
Вратата не бе заключена. Катрин се спусна по стълбите и след малко бе в двора.
— Какво търсиш тук? — попита Търлаф.
— Каза, че мога да посетя гроба на Шон — отвърна тя
— Нищо подобно не съм ти казвал. Казах само, че ще с помисля.
— Е?
Търлаф се усмихна замислено.
— Скъпа, някой трябва да те съпровожда, а в момента а нямам време.
Усмивката на Катрин помръкна.
— Лайъм?
— Мъжете ми също са заети.
— Мод? — не се отказваше тя.
— Мод има други задължения. — Търлаф я погледна не доволно. — Имаме работа. Хората не могат да зарежа всичко просто така, само за да ти угодят.
— Трябва да има някой — отчаяно извика Катрин. По бузата й се търкулна самотна сълза.
Търлаф бе разколебан.
— Лайъм! — изрева той.
— Да? — отвърна мъжът и се приближи.
— Намери ми онова нескопосано конярче — лаконично нареди Търлаф и се опита да скрие раздразнението си
Лайъм намигна на Катрин и изчезна по посока на конюшните.
Щастлива от победата си, Катрин дари тъмничаря си с лъчезарна усмивка.
— Благодаря, господине — изчурулика тя с развеселен поглед.
Търлаф бе смутен, тъй като осъзнаваше, че го водят за носа, но след миг на лицето му се появи пресилена усмивка.
— Довечера ще имаш възможност да ми засвидетелстваш благодарността си — отвърна той и бе развеселен от киселата й физиономия.
По преценка на Катрин момчето бе около дванадесет-тринадесетгодишно, с няколко сантиметра по-високо от нея, слабо и непохватно. Въпреки че светлокафявата му кожа не бе нещо необикновено за Ирландия, то имаше ангелско лице и хубави сини очи. Смутено от присъствието на толкова много хора, момчето сведе глава и Катрин разбра, че то е умствено изостанало.
— Погледни ме, Тим — нареди Търлаф и момчето веднага се подчини. — Това е госпожа Катрин. Днес, а и всеки друг ден когато пожелае, ще я съпровождаш до гробищата. Разбра ли ме?
— Д-д-а — отвърна Тим и зяпна с отворена уста червенокосото видение. Когато видението му се усмихна, Тим се изчерви като домат и отново сведе глава.
— Може ли да тръгваме? — Катрин протегна ръка и така, ръка в ръка, графинята и конярчето се отправиха към гробищата.
— Мисля, че дамата скоро ще си има още един обожател — рече Лайъм, докато гледаше след тях, а след това се засмя.
— Гледай си работата — тросна се Търлаф и се отдалечи.
След като излязоха от двора с умерена крачка, Катрин и Тим се насочиха към малкия семеен параклис на О’Нийлови, зад който се намираха гробищата. Катрин забеляза нервността на момчето и се опита да го успокои.
— Докато Шон О’Нийл бе мой съпруг, аз живеех в Дънганън — рече тя. — Помниш ли ме?