Тим спря и я погледна любопитно. В очите му се появи отблясъка от смътен спомен.
— Д-д-а, госпожо. — Момчето добави, изчервявайки се: — Как бих могъл да забравя толкова красива жена като вас.
— Много мило от твоя страна! — отвърна Катрин. — Доколкото си спомням, бе паднал лошо от някакъв кон. Оздравя ли напълно?
— Чувствам се добре — отвърна момчето със смутен поглед, — но хората казват, че вече не съм същия. Господарят Шон казваше, че умът ми се бил размътил, но аз не си спомням нищо такова.
Когато достигнаха гробищата, Катрин се отправи към последния пристан на Шон, но Тим, който се боеше от гробове и духове, остана да я чака отвън. Момчето знаеше, че ако човек не внимава, духовете на умрелите можеха да го отнесат и никой повече нямаше да го види.
Катрин коленичи пред гроба на Шон и впери поглед в надгробната плоча. Пред очите й изникна лицето на покойния й съпруг.
„Толкова е спокойно тук… — заговори го душата й. — Дълго време ме нямаше, защото трябваше да бягам от Търлаф. Имаш още една дъщеря. Шана е твое копие…“
— О, Хю… — изхлипа Катрин, а от очите й рукнаха сълзи.
— Не плачете, госпожо! — Тим превъзмогна страха си от мъртвите и се втурна към Катрин. Той коленичи до нея и взе ръката й. — Моля ви, не плачете. — Без да се замисли, той изтри сълзите й с мръсната си длан и начерни бузите й.
— Тим е най-добрият ви приятел — ухилено рече той.
— Благодаря — каза Катрин и се усмихна тъжно. — И аз искам да бъда твоята най-добра приятелка.
Момчето грейна от радост.
— Утре ще открадна цветя от градината на О’Нийл, за да ги донесете тук.
— Би било чудесно. — При мисълта за това, че градините на Търлаф щяха да стават все по-рехави, Катрин избухна в жизнерадостен смях, а Тим се присъедини към нея.
Всички обитатели на имението О’Нийл преживяваха мъчително дълги и изпълнени със страхове дни, но никой не страдаше повече от Хю. От грижи по съпругата си той изглеждаше състарен с поне десет години. Чувството за вина бе стиснало сърцето му като в железен обръч и той вече почти не можеше нито да се храни, нито да спи. Бе се заклел да закриля Катрин и се бе провалил. Вечните мъки — разяждаща неизвестност.
Отначало бе ядосан, че са му попречили да тръгне веднага към Дънганън, но в крайна сметка трябваше да даде право на приятелите си.
От шпионите си в Ълстър бе научил, че жена му наистина е отвлечена от Търлаф. Катрин била жива и здрава, но много строго охранявана.
Хю, лорд Бърк, Патрик и Конъл прекарваха часове в кабинета в кроене и отхвърляне на стратегии за освобождаването й. Хю настояваше да разработят план, който да не излага Катрин на опасност, но тайно в себе си съзнаваше, че това е невъзможно.
— Господине — прекъсна ги сега Пег и привлече погледите на мъжете към вратата. — Някой си Франсис Макдонъл иска да говори с вас за госпожа Катрин.
Четири учудени лица посрещнаха Франсис Макдонъл, същия онзи, който преди време бе донесъл обезобразената глава на Шон О’Нийл в замъка Дъблин.
— Седнете — рече Хю и освободи икономката си с едно кимване с глава.
Патрик и Конъл, които си спомниха за неочакваната смърт на Шон край Кушендън, се спогледаха многозначително и впериха войнствени погледи в младия Макдонъл.
— Нося съобщение от Сорли Бой Макдонъл — поде Франсис.
Хю се наведе напред.
— Говорете.
— Търлаф О’Нийл държи съпругата ви…
— Това вече ни е известно — прекъсна то Патрик. — Откъде имате тази информация?
— Остави човека да се доизкаже — рече Хю.
— Видях графинята със собствените си очи — продължи Франсис за всеобща изненада. — С баща ми бяхме в Дънганън точно когато я доведоха. О’Нийл допуска — бих казал дори, е убеден, — че ще се опитате да я освободите. Всъщност, прякото нападение би било истинско самоубийство. След една седмица баща ми ще ви очаква в Ентръм.
— Това е още един от проклетите номера на Макдонълови — възкликна Патрик. — Също като смъртта на Шон.
— Кълна се, че това не е клопка.
— Нима думата ви не е също толкова съмнителна, колкото гостоприемството ви? — презрително попита Конъл. Съвсем неотдавна Макдонълови бяха предложили гостоприемството си на Шон, за да го отровят и да занесат главата му в Дъблинския замък.
— Защо Сорли Бой ще иска да помага точно на мен? — недоверчиво попита Хю.
— Баща ми не помага на вас — отвърна младият мъж, — а на жена ви, на която е задължен.
За известно време в стаята се възцари мълчание. Погледът на Хю бе замъглен от болка, а когато отново заговори, гласът му бе просто един измъчен шепот: