Тим се поколеба, разкъсван между обожанието си към Катрин и безграничния респект към О’Нийл. Той погледна Катрин за помощ.
Доловила колебанието му, тя се усмихна.
— Всичко е наред, Тим. Утре ще се видим отново. Тим кимна с облекчение и си тръгна.
— Благодаря — каза Катрин, докато гледаше след отдалечаващото се момче. — Не бих понесла отговорността за смъртта му. — Повдигайки се на пръсти, тя целуна Търлаф по бузата.
Това бе първият път, когато го докосваше по собствено желание. Търлаф я погледна в лицето и забеляза червено петно там, където я бе ударил. Не възнамеряваше да накърнява красотата й. За пръв път безмерната му арогантност бе изместена от чувство за вина. Объркан от това странно и неприятно чувство, Търлаф се извърна, при което видя цветята на гроба на Шон.
— Откъде ги имаш? — попита той и посочи цветята.
— Набрах ги от градината — отвърна Катрин. — Сърдиш ли ми се?
— Не, късай колкото си искаш.
„Мразя те“ — мислеше си Катрин. С глупавото си държание бе изложила на опасност живота на Тим. Коварният й мъчител никога нямаше да я накаже лично, а щеше да се освободи от всички, които означаваха нещо за нея. Подчинението бе по-поносимо от мъката заради смъртта на Тим.
Търлаф и Катрин напуснаха заедно гробищата. Когато влязоха в двора, няколко от войниците забелязаха синината на бузата на Катрин. Първоначалното им въодушевление от отвличането на младата жена отдавна се бе изпарило. Макар дори най-смелите от тях да се бояха да предизвикат гнева на Търлаф, мнозина възприемаха държанието му към графинята като отблъскващо. Все пак Катрин бе вдовица на Шон О’Нийл и майка на децата му. Войниците на Шон все още помнеха дружелюбното й държание, а всички бяха свидетели на достойнството, с което понасяше съдбата си.
Когато стана време за вечеря, Тим напусна конюшните и се отправи към селото. Бледен и развълнуван, той с безпокойство мислеше за произшествието в гробищата. Нещо лошо ли бе сторил? Търлаф О’Нийл бе негов господар и Тим му дължеше подчинение. От друга страна, обожанието му към Катрин изискваше той да я защити въпреки всички рискове. Тези душевни терзания просто бяха прекалено много за клетата му душа.
Потънал в мисли, Тим почука на вратата на Мойра и влезе. Той й подаде обичайния си израз на галантност — букет цветя, които тайно бе откъснал от градината на О’Нийл. От онази първа нощ, когато Мойра му бе донесла вечеря в конюшните, той й гостуваше почти всяка вечер, но едва след като войниците се бяха събрали за вечеря в голямата зала.
Сега Тим смазан се отпусна на стола, който му бе дала Мойра. Макар да се преструваше на безразлична, докато поставяше пред него чиния с картофена супа с лук и малки парченца шунка, тя забеляза промяната в държанието му.
Мойра седна и започна да се храни, без да изпуска от поглед разкаяното изражение на Тим.
— Какво те измъчва? — попита накрая тя. — Не ти ли е вкусна супата?
— Не е това — отвърна Тим. — Днес на гробищата се случи нещо…
Мойра се опита да скрие завладялото я любопитство.
— Добрите приятели си споделят грижите — рече тя. — Може би ще мога да ти помогна.
— Днес О’Нийл дойде на гробищата, за да повика госпожа Катрин — обясни момчето. — Каза, че не можел да чака повече, и й нареди да се прибере в стаята си, а когато тя отказа, я удари. — На лицето на Тим бе изписано объркване. — Защо трябваше да се прибира? Още бе рано за вечеря.
Младата жена бе искрено угрижена. Тази английска вещица получаваше от Търлаф всичко, за което тя самата копнееше, и пак не бе доволна. Мойра реши, че едва ли щеше да й се удаде по-добра възможност да осъществи плана си.
— О’Нийл е искал да я оплоди — цинично рече Мойра, ужасявайки момчето.
— Да я оплоди? Като животните?
— Разбира се. Как мислиш, че се раждат бебетата?
— Н-н-о — заекна Тим — тя не искаше да отиде с него.
— Добре я разбирам.
Момчето веднага се хвана в капана.
— Как така?
За да му опише ужасът, който очакваше Катрин в стаята й, тя се наведе през масата и каза на пресекулки:
— О’Нийл има една конска опашка, с която налага всяка жена, която иска да оплоди.
— Не! — извика Тим и скочи толкова рязко, че едва не обърна масата. — Трябва да я спася.
Той се спусна към вратата, твърдо решен да изтръгне най-добрата си приятелка от лапите на това животно. Но преди да успее да излезе от колибата, Мойра го улови и върна обратно на стола.
— Какво, да не би да не ти е мил животът — тросна му се тя. След това вече доста по-меко добави: — Ако наистина искаш, мога да ти помогна.
На лицето на Тим се изписа облекчение.
— Но как?
— Вярваш ли ми?