Сорли Бой и Хю влязоха в палатката, следвани от Патрик и Франсис Макдонъл. След като щедро напълни чашите с уиски, Сорли Бой покани гостите си да седнат.
„На пръв поглед — мислеше си Сорли Бой — той изглежда по-спокоен от невъздържаните си роднини Шон и Търлаф и не толкова избухлив. По характер се е метнал по-скоро на дядо си Кон О’Нийл.“ Погледът на Хю издаваше интелигентност, но не бе лишен и от известно лукавство. Времето щеше да покаже дали Хю О’Нийл може да бъде от полза за Ирландия.
Наблюдавайки възрастния мъж, Хю реши, че той наистина е мъж на честта. Недодялан, но енергичен и с остър ум, Сорли Бой Макдонъл му изглеждаше достатъчно силен да ръководи рода си, но не и разтърсваната от раздори Ирландия. Навярно щеше да е добре да има на своя страна меча на този храбър войн.
— На времето графинята ми спаси живота — обясни Сорли Бой и се настани удобно на походното си легло. — Затова искам да ви помогна.
— Какъв е планът ви? — попита Хю.
— Нападението срещу Дънганън трябва да бъде бързо и безшумно — отвърна Сорли Бой. — Ако облечем хората ви в нашите униформи, изненадата ще бъде най-силното ни оръжие. Вие ще се престорите на мой пленник.
— Цялата тази работа е прекалено рискована — изтърси Патрик. — Никак не ми харесва.
— Нямаме друг избор — обърна се към офицера си Хю.
— Да ти забият нож в гърба би било също толкова лесно, колкото и с Шон — настояваше Патрик. — Нямам вяра на Макдонълови.
При тази обида младият Франсис Макдонъл изруга и посегна към меча си. Старият.Макдонъл възпря сина си с едно успокоително движение с ръка.
— Вашият офицер е прав да ни подозира — призна Сорли Бой, — но убийството на Шон О’Нийл не стана по моя заповед.
Хю, който вярваше на мъжа срещу себе си, кимна. Не че това имаше някакво значение за него. И без това бе възнамерявал да убие чичо си.
— Вие избирате — каза Сорли Бой, като се наведе напред. — Не забравяйте, че когато отстраните Търлаф, вие ще станете неоспорим водач на рода О’Нийл.
— Тази мисъл ми хрумна вече — каза Хю.
— Как виждате бъдещето на Ирландия? — попита Сорли Бой.
Разговорът придобиваше опасен обрат. Хю, който не желаеше да дава публичност на възгледите си, хвърли кос поглед към Франсис Макдонъл. Сорли Бой погледна сина си и му даде да разбере, че би желал да говори с госта си на четири очи.
Хю кимна на Патрик, който също излезе. Макар Патрик да знаеше какво мисли Хю по въпроса, присъствието му в палатката би накърнило достойнството на младия Макдонъл.
Хю отпи глътка уиски и погледна стария Макдонъл в очите.
— Разкажете ми как жена ми ви е спасила живота. Сорли Бой изпразни чашата си на един дъх и се облегна назад.
— Чакайте да помисля — поде той. — Трябва да беше преди четири или пет години…
— Лорд Макдонъл?
— Изненадан да чуе женски глас, Сорли Бой Макдонъл се надигна бавно.
— Кой е там?
— Съпругата на О’Нийл.
Макдонъл пристъпи към решетките, а Катрин вдигна свещта, за да освети лицето си. Възрастният ирландецът мълчаливо се взря в невероятно красивото лице на младата жена.
— Господине, тежко ли сте ранен?
Не последва никакъв отговор.
— Господине?
— За мен е удоволствие да се запозная с вас — най-после рече той. — Но какво, по дяволите, правите тук?
— Донесох ви топла вода, мехлем и нещо за хапване — обясни Катрин, при което мъжът зяпна от учудване.
— Госпожо Катрин — поде Сорли Бой, който бе решил, че макар и красива, жената на Шон О’Нийл навярно не е от най-умните. — Аз не съм ваш гост, а пленник. Помагайки на врага на съпруга си, може да си навлечете гнева му.
— Вие не сте враг на мъжа ми — отвърна Катрин. — Негов враг са англичаните… а също и ваш.
— Възможно е, но се съмнявам, че той ще одобри това, което правите.
Катрин не си направи труда да му обяснява повече, а натопи една кърпа във водата и му я подаде през решетките. Последва мехлемът.
След това Катрин му подаде хляб, шунка, сирене, твърдо сварени яйца и чаша вино.
— Защо правите това? — попита той, докато дъвчеше едно парче шунка.
— Заради мъжа си, разбира се.
Заради О’Нийл? — Макдонъл не знаеше какво да мисли за отговора й.
— Ирландия е дива страна — обясни Катрин. — Ако някога Шон има нужда от помощ, надявам се да си спомните за мен.
— Шон е истински щастливец с такава жена.
— Госпожо, нямаме време за приказки — обади се Поли.
Внезапно вратата зад тях се отвори с трясък. Катрин и Поли се извърнаха уплашено. На най-горното стъпало на водещото към тъмницата стълбище стоеше Шон О’Нийл. Лицето му бе разкривено от гняв.