— Ти, коварна вещице! — изрева Шон и се втурна надолу по стълбите, следван по петите от Патрик, който се опитваше да го вразуми.
Катрин стоеше като парализирана, неспособна да откъсне поглед от лицето на съпруга си. В следващия миг Шон замахна и я удари с юмрук толкова силно, че тя се строполи на пода. Поли извика, а Патрик го сграбчи за ръката, която се готвеше за нов удар.
— Не с юмрук, човече! — изрева в ухото на Шон той. — Ще я убиеш!
— Ти не се бъркай! — Шон отблъсна войника си.
Катрин пълзеше по пода, обляна в сълзи. Шон я сграбчи за косата, вдигна я и удари още веднъж. След това я запрати към стената.
— Моля те — стенеше тя. — Моля те, не ми причинявай болка.
Шон спря, а Макдонъл, който вече не можеше да сдържа гнева си, извика иззад решетките:
— О’Нийл! Вие сте идиот!
Когато Катрин се свлече до стената, Шон я вдигна отново и я обърна с лице към себе си. Той сви юмрук, за да я удари отново. Този път обаче младата жена бе по-бърза и го ритна с коляно в слабините. Обезумял от болка, Шон се преви на две, а Катрин се втурна нагоре по стълбите.
Някъде по средата на стълбището усети как една ръка я сграбчи за глезена и я дръпна обратно.
— Патрик! — извика Катрин, която бе изгубила опора. — Помощ!
Патрик сграбчи Шон откъм гърба и го дръпна с все сила, докато той не политна назад, без обаче да пуска глезена на жена си.
Катрин се свлече надолу по стълбата и с тъп удар се приземи по корем върху каменния под, където остана да лежи неподвижно.
— О, боже! — простена Шон и коленичи до нея. След това я обърна по гръб. От носа и устните й бликаше кръв, а върху бледата й кожа зееха ужасни рани.
— Тя ще изгуби детето — беззвучно рече Патрик. Погледът на Шон спря върху кървавото петно на полата й, което се увеличаваше с всяка секунда.
— Повикай Мод — нареди той, докато вдигаше Катрин на ръце.
— Още съвсем рано на следващата сутрин — продължи Сорли Бой — в тъмницата дойде вашият човек, Патрик, ако не греша — и ме освободи. Чичо ви ми даде дори кон и достатъчно храна, за да се върна в замъка Пънлюс.
— И затова й се отплатихте със смъртта на Шон — с мрачно лице отбеляза Хю.
— Както вече ви казах, не съм давал нареждане да бъде убит Шон — каза Сорли Бой. — По онова време не бях в Дънлюс. Твърдоглавият ми син решил, че трябва да отмъсти за начина, по който чичо ви се бе отнесъл с мен. Мислите ли, че това е достатъчна причина за вражда между нас?
— Не. Синът ви просто ми отне удоволствието сам да убия чичо си — призна Хю.
Сорли Бой кимна.
— А сега отговорете на въпроса ми?
— Вашия въпрос?
— Как виждате бъдещето на Ирландия?
— Дългосрочните ми планове за Ирландия не включват Елизабет Тюдор — рече Хю.
— Което ще рече?
— Въстание. Ирландците трябва да бъдат управлявани от ирландци.
— Силни думи, ако трябва да бъдем честни — забеляза Сорли Бой. Не изглеждаше особено впечатлен. — Но как да бъдат осъществени?
— Родовете от Севера и Юга трябва да се съюзят — обясни Хю. — Ще обучаваме тайно мъжете си толкова, колкото е възможно…
— Но англичаните ни дават право само на петстотин въоръжени мъже — прекъсна го Сорли Бой. — Това не е достатъчно, за да се увенчае начинанието ни с успех.
Хю се засмя.
— Позволяват ни да имаме петстотин въоръжени мъже наведнъж — оправи го той. — Когато тези петстотин бъдат обучени, ще ги заменим с други, а след това отново и отново.
— Превъзходна идея. — Ухилен, Сорли Бой си даде сметка, че харесва събеседника си. Младият О’Нийл определено бе роден за велики дела. — С какво ще въоръжаваме хората си, когато вносът на олово е забранен?
— За съжаление именията и замъците в Ирландия се намират в окаяно състояние — обясни Хю и си спечели един въпросителен поглед от страна на събеседника си. — Независимо един от друг, всеки от главатарите на знатните родове ще поиска позволение за внасяне на олово за покриването на замъка си, което след това ще претопи в муниции.
— Трябва да се радвате на голямо благоволение пред английската кралица, за да се надявате да получите подобно позволение.?
— Братът на съпругата ми е любимец на нейно величество.
— От вас наистина може да излезе най-прочутия О’Нийл — отвърна възрастният мъж. Бъдещето на Ирландия неочаквано бе започнало да му изглежда по-ведро. — Ако сте на моя страна, разбира се.
— Съмнявате ли се, че ще пожаля нещо, за да спася съпругата си? — попита Хю. — В края на краищата за мен Катрин е на първо място.
— Ах, да… госпожа Катрин. — Сорли Бой въздъхна, след това се усмихна на нещо, което му бе хрумнало. — Когато я доведоха, тя отказа да направи реверанс. Нямала обичай да засвидетелства уважението си на свине.