Тя вдигна поглед. Търлаф се бе изправил пред нея като някакъв зловещ демон на отмъщението. Когато надникна в студените му, безчувствени очи, инстинктът й за самосъхранение взе връх. Тя скочи и хукна като обезумяла.
Търлаф я настигна с два огромни скока, сграбчи я и я извърна с лице към себе си. След това замахна и я удари с юмрук по едната скула. Катрин политна назад, но той я сграбчи над лакътя и не я остави да падне. Отново я удари и от носа и устните й рукна кръв.
— Коварна змия — изруга той, докато я влачеше обратно към двора. Катрин почти бе изгубила съзнание и не бе в състояние да протестира. — Лайъм! — извика Търлаф, докато си проправяше път през множеството от зяпнали войници. — Доведи конете от гробищата. Докарай и трупа на момчето!
Угрижено кършейки ръце, Мод чакаше пред входната врата и ужасено затаи дъх, когато видя обляното в кръв лице на Катрин и унищожителното изражение на Търлаф. Той се насочи безмълвно към стълбите. Възрастната жена се втурна след ужасяващата двойка.
След това Търлаф толкова рязко се обърна към Мод, че Катрин политна към пода. Без да обръща внимание на стоновете и, той я вдигна, като при това едва не и изкълчи рамото.
— Разкарайте тялото на Тим — нареди Търлаф. — Ще го погребем утре сутринта.
— Света богородице! — извика Мод и се прекръсти. Погледът й спря на Катрин. — Момичето е ранено.
— Сам ще се погрижа за кучката — изръмжа Търлаф и повлече скимтящата и стенеща от болка Катрин нагоре по стълбите.
Той я хвърли на пода в спалнята й. Катрин възприемаше съвсем смътно побеснелия мъж, който я гледаше с неприкрита омраза.
— Моля те, не ми причинявай болка — проплака тя.
Търлаф изсумтя отвратено, след това отиде да донесе някоя от безразборно пръснатите й по земята дрехи. Той я потопи в едно ведро с вода и се върна при треперещата от страх млада жена. Когато се изправи пред нея, тя потрепери.
— Ако мръднеш, ще те убия — заплаши я Търлаф, стискайки ръката й в болезнена хватка. След това не особено внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето й и прегледа подутите й устни и насинено око. В момента Катрин не представляваше много привлекателна гледка, но поне нямаше да й останат белези.
— Опита се да избягаш.
— Не. — Катрин направи опит да се освободи.
Хватката на Търлаф бе неумолима.
— Да не искаш да обвиниш момчето в отвличане? Може би се е опитал да те изнасили?
— Не!
— Това вече няма значение. Той е мъртъв.
Жестокото убийство на Тим я болеше повече от юмруците на Търлаф.
— Звяр! — извика в лицето му тя. Страхът в очите й бе изместен от заслепяващ гняв. — Свиня такава!
Търлаф замахна, за да я удари, но се спря и отпусна ръка.
— Вината е твоя — каза той. — Ти отведе бедното момче под ножа. Трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл. — При вида на потресеното й изражение Търлаф се усмихна студено, изправи се и излезе, като грижливо заключи вратата след себе си.
— Не — промълви Катрин в празната стая. Тя зарови лице в шепи и заплака сърцераздирателно. — О, Т-тим. Не исках… Прости ми.
На сутринта обитателите на Дънганън бяха изненадани от топъл пролетен ден. Грееше слънце, а западният вятър нежно галеше земята. Търлаф стоеше в двора и наблюдаваше приготовленията около погребението на Тим. Въпреки че не бе съвсем сигурен какво точно се бе случило през изминалата нощ, Търлаф си даваше ясна сметка, че дори и да бе въоръжено, момчето не представляваше сериозен противник за него.
Но с яснота разбираше, че Катрин е била подбудителката на всичко. Тя бе направила опит да използва за целите си едно малоумно дете. Но жена като Катрин никога не би злоупотребила със симпатията на момчето. Или грешеше? Може би трябваше да хвърли тази змия в тъмницата, за да й попречи да направи нов опит за бягство, този път с някой от хората му.
„Както и да е“ — каза си Търлаф. Подобни мисли нямаше да помогнат на бедното момче. Той се отърси от чувството си за вина като от неудобна дреха, отдръпна се от гроба и заличи от паметта си спомена за смъртта на Тим.
„Този безмозъчен идиот“ — фучеше вътрешно Мойра, застанала на входа на гробищата. Трябваше да се досети, че той няма да свърши работа.
Когато видя Търлаф да се приближава към нея, Маура скри гнева си зад израз на състрадание.
— Вината не е твоя — каза тя.
Потънал в мисли, Търлаф механично я потупа по рамото.
— Ти си вярна жена.
Докосването му накара Мойра да грейне. Тя си каза, че още не всичко е изгубено.
— Винаги си добре дошъл в колибата ми — покани го тя. — Навярно би ти се отразило добре да се изплъзнеш за малко от погледите на войниците си.