За част от секундата Търлаф впери поглед в красивото лице, което го гледаше с надежда, а след това поклати глава.
— Някой друг път. Трябва да видя как е графинята.
— Вината за всичко, което се случи, е само нейна. Тя трябва да бъде наказана — просъска Мойра, давайки воля на омразата си. — Шон гние в гроба заради нея. А сега и Тим. Англичанката е вещица и трябва да бъде изгорена, преди да е погубила всички ни!
— Шон стана жертва на Макдонълови — поправи я той. — Върни се в селото и забрави тези глупости.
Мойра се извърна гневно и се отдалечи. Нямаше да позволи на тази никаквица да й отнеме О’Нийл. Изглежда английската вещица бе омагьосала Търлаф, защото в противен случай сега Мойра щеше да е господарка на Дънганън.
Докато Търлаф присъстваше на погребението на Тим, Мод реши да се погрижи за Катрин. Тя влезе предпазливо в стаята и първото нещо, което й направи впечатление, бяха разпилените по земята дрехи.
— Света богородице! — изплъзна се от устата на старата жена. Мод погледна към леглото, в което спеше Катрин. Защо го бе направила? Нали Макдонъл я бе предупредил да не предприема нищо рисковано, докато двамата с мъжа й не подготвят бягството. Сега лежеше сломена, а момчето бе мъртво.
Възрастната жена прекоси стаята и постави подноса със закуската на нощната масичка. След това седна на ръба на леглото. За пръв път след трагичната нощ виждаше лицето на Катрин на дневна светлина.
Долната й устна бе сцепена и подута. Върху раната се бе образувала коричка, а насиненото и кървясало око изглеждаше още по-зле.
Катрин се протегна и простена, тъй като всяко мускулче в тялото й се разбунтува срещу движението. Цялото тяло я болеше толкова ужасно, че тя тайно копнееше да умре. Сега отвори очи и видя икономката.
— Изглеждате окаяно — рече Мод. — Как се чувствате?
— Както изглеждам — отвърна Катрин, а дланта й се плъзна по издутия й корем. Бе се случило нещо ужасно, но тя не помнеше точно какво.
— Детето е добре — успокои я Мод.
Катрин понечи да се усмихне, но лицето я болеше ужасно.
— Донеси ми, моля те, някаква нощница.
— С помощта на Мод Катрин успя да се пъхне в нощницата. Тъй като нямаше желание да се връща в леглото, тя се приближи към прозореца и хвърли поглед към безлюдния двор.
— Къде са всички? — попита тя.
— Погребват Тим.
Очите на Катрин се напълниха със сълзи, които рукнаха по разраненото й лице. Клетото момче! Ако не бе нерешителността й, Тим навярно още щеше да е жив! Тя бе виновна за смъртта му. Разтърсвана от конвулсии, Катрин покри лице с длани, а хлипането предизвика гадене.
Мод се втурна към гърнето. След като конвулсиите на Катрин бяха попреминали, икономката й помогна да се върне в леглото. После намокри една кърпа и изтри потта от отеклото лице на младата жена.
Вратата се отвори с трясък. Търлаф влезе в стаята с решителни крачки и направи знак на възрастната жена да ги остави сами.
Мод стана и го предупреди:
— Дръж се прилично, момче. Тя не е в състояние да понесе още от твоите нежности.
Мръщейки чело, Търлаф погледна Катрин и простена вътрешно при вида на разраненото й лице. Навярно не трябваше да се отнася толкова грубо с нея, но в крайна сметка тя се бе опитала да избяга от него.
— Няма да ходиш повече на гробищата — рече Търлаф. — И ще бъдеш истинска щастливка, ако някога изобщо напуснеш тази стая.
Катрин заплака и зарови лице във възглавниците. Потънал в мисли, Търлаф приседна на ръба на леглото и я погали по рамото, опитвайки се да я утеши. Накрая младата жена се успокои, дишането й стана равномерно и тя заспа.
„Защо се опита да избяга?“ — сломен се питаше Търлаф. Защо изобщо бе избягала от Дънганън и се бе омъжила за сина на едно копеле? Търлаф винаги се бе радвал на симпатиите на жените. Беше й направил почтено предложение, което тя отхвърли. Това обаче сега нямаше никакво значение. Никога нямаше да я пусне да си отиде. Никога, докато смъртта не грабнеше един от тях.
Изминаха три дена. Смазана, Катрин стоеше на прозореца и гледаше двора, но настроението й не се подобряваше.
Търлаф никога не я бе разпитвал за онази съдбовна нощ, но бе сигурен, че идеята за бягството не би могла да дойде от Тим. Катрин неизменно му разказваше все една и съща история — била убедила момчето да открадне за нея един кон, за да може тя да избяга. Който и да бе изработил плана за бягство, тя не желаеше да излага на опасност ничий друг живот, освен своя. Катрин пое цялата вина върху себе си, вбесявайки Търлаф, който чувстваше, че тя лъже. Единственият неизяснен въпрос, който тегнеше във въздуха, бе кой бе дръзнал да си навлече гнева на О’Нийл.
Катрин въздъхна сломено. Предстоеше й още един дълъг самотен ден, който трябваше да прекара в стаята си. От вчера вратата вече не се заключваше, но тъй като се съмняваше, че ще й позволят някакви волности, Катрин не бе напускала стаята. Сега вече бе истинска пленница.