Мод почука на вратата, влезе и понечи да изнесе недокоснатата закуска, но й дожаля за самотната млада жена и остана да почисти стаята. Икономката се боеше за Катрин, която се бе затворила в себе си и не забелязваше нищо от ставащото около нея.
Катрин загърби прозореца и заговори толкова неочаквано, че възрастната жена се изплаши.
— Мод? — рече Катрин. — Къде е Търлаф?
— В залата.
— Добре. — Катрин се запъти към вратата.
— Къде отивате? — изненадано попита Мод.
— Трябва да говоря с него.
— Струва ми се, че идеята не е добра — предпазливо каза Мод. — Не привличайте вниманието на Търлаф и не му давайте да разбере, че се чувствате по-добре.
— Съмнявам се, че Търлаф ме е забравил — отвърна Катрин и отвори вратата. — Освен това ще полудея, ако прекарам дори още една минута в тази стая.
Когато стигна до стълбището, тя се поколеба. Правилно ли постъпваше? Да я убие бе най-лошото, което Търлаф можеше да й стори, а в това й състояние то дори й се струваше за предпочитане.
Катрин изправи рамене, вирна брадичка и стъпи на най-горното стъпало. Когато стигна края на стълбището и с натежали като олово нозе се отправи към голямата зала, смелостта й вече се бе изпарила. На вратата спря, пое си дълбоко дъх и пристъпи прага.
Никой не й обърна внимание. С колебливи стъпки Катрин се приближи към почетната маса, където седеше Търлаф и разговаряше с Лайъм.
Войниците, покрай които минаваше, прекъсваха разговорите си и я проследяваха с поглед. Търлаф, който бе забелязал внезапната промяна на настроението в залата, вдигна поглед и я забеляза.
Когато Лайъм понечи да стане, за да й предложи един стол, Търлаф му се тросна:
— Не мърдай! — Пламнал от срам, мъжът се подчини. Търлаф не откъсваше поглед от Катрин и забеляза колебанието и уплахата й. „Почти мога да пипна страха й“ със задоволство си помисли той.
Пребледняла като платно, Катрин отстъпи крачка назад. Слизайки в залата, бе направила ужасна грешка. Ах, защо не бе послушала Мод? Катрин се обърна и понечи да избяга, но студеният му, заповеднически глас я спря.
— Стой — изрева Търлаф, а когато Катрин го погледна в лицето, добави: — Изглежда искаш да ми кажеш нещо важно, иначе Мод не би ти позволила да напуснеш стаята.
— Тя не бе в състояние да ме спре — каза Катрин, за да защити икономката.
— Да, ти си една дяволски вироглава жена — съгласи се Търлаф. — Е, какво искаш?
Събирайки цялата си смелост, Катрин пристъпи крачка напред и каза с висок, но треперещ глас:
— Аз б-б-бих ис-с-кала да отида д-до гробищата.
Търлаф отметна глава назад и се разсмя с пълен глас, обърна се към мъжете си, а след това отново към нея.
— Това сигурно е някаква шега.
— Не, аз…
— Проклятие! — изфуча Търлаф и удари с юмрук по масата. Без да откъсва поглед от младата жена, той се изправи и се приближи към нея. Катрин устоя на погледа му, без да трепне.
„Тази жена или е дяволски смела — помисли си Търлаф, — или е глупачка.“
— Опита се да избягаш, а сега имаш наглостта да ми искаш позволение отново да отидеш на гробищата? — с презрение в гласа попита той. — Уважаема, вие ме изненадвате.
— Моля те — каза Катрин и импулсивно се вкопчи в ръката му. — Важно е.
Там където бяха пръстите й, ръката му гореше. Един дълъг миг Търлаф остана така, вгледан в хубавите й очи, тези бездънни зелени езера. Давайки си сметка, че хората му наблюдават необичайната сцена, Търлаф рече:
— Обясни защо посещението ти на гробищата е толкова съдбовно важно? Да не кроиш нов план за бягство, скъпа?
— Трябва да се погрижа за гроба на мъжа си и…
— Мъжът ти е в Дъблин, забрави ли?
— …и за гроба на Тим — продължи Катрин, сякаш той изобщо не я бе прекъсвал. — Трябва да се помоля за него. Моля те…
Обхождайки залата с поглед, Търлаф забеляза, че на лицата на хората му е изписано състрадание. Как би могъл да отхвърли една толкова трогателна молба, при това пред изпълнена със съчувствие публика?
— Е, добре — с нежелание се съгласи той, улови я над лакътя и я изведе от залата. — Ще те изведа навън.
В двора Търлаф я извърна с лице към себе си, така че тя бе принудена да го погледне, и я заплаши:
— Ще бъдеш наблюдавана и ако се опиташ да избягаш, ще убия Мод.
— Разбрах — рече Катрин. — Бих искала да набера малко цветя. Може ли най-напред да мина през градината? — В отговор на кимването му тя понечи да се обърне, но спря, тъй като си бе спомнила за ирландската овчарка Дейзи и малките й. — Някой погрижил ли се е за кучетата на Тим?