— Вярно е — отвърна Патрик, — но може да те накара да съжаляваш, че не си го сторила. — При тези думи лицето на Катрин стана пепеляво.
— Посъветвах го да бъде търпелив и да те поухажва — продължи той. — Не ме разбирай криво, Катрин, но всичко си има край. Трябва да избираш дали ще останеш, или ще си тръгнеш.
— Тръгвам си — без колебание отвърна тя. — Имаш ли някакви вести от Конъл?
— Още не. — Погледът на Патрик спря върху Поли. — Идваш ли с нас, момиче?
— Да, идвам.
— Никакви писма до Англия — предупреди я той. — И не ядосвай Търлаф. Играем опасна игра и само божията милост може да ни спаси.
Патрик стана и прекоси стаята. На вратата спря и се обърна още веднъж.
— Трябва да призная, Кати, че имаш дяволски привлекателен гръб — подхвърли той и изчезна, преди запокитената по него гъба да го достигне.
През следващите дни на Катрин й се удаде да държи Търлаф на разстояние. Наистина двамата вечеряха заедно, но тя скоро след това се оттегляше в спалнята си. Денем Търлаф бе зает с войниците на О’Нийлови, а нощите прекарваше с Мойра.
Всяка сутрин Катрин ходеше на гроба на Шон. Въпреки че имаше сериозни причини да ненавижда бившия си съпруг, тя смяташе за свой дълг да се моли за избавлението на душата му. Независимо от всичко, случило се помежду им, тя редовно носеше на гроба му букет свежи цветя и се молеше за заблудената му душа.
— Подозирал ли е някой, че предсказанието ще се сбъдне — рече една сутрин на глас Катрин, без да знае, че не е сама.
— Хм! — чу нечий глас зад себе си. Младата жена се обърна ужасена и сложи длани на гърдите си, сякаш за да се предпази от нещо. — Не исках да те уплаша — извини се Търлаф, заставайки пред нея.
Неспособна да продума, Катрин само му кимна за поздрав. Продължаваше да притиска длани към гърдите си, сякаш това можеше да успокои лудото биене на сърцето й.
— За какво предсказание става дума? — попита мъжът.
— В деня на нашата сватба — обясни на пресекулки Катрин — Шон ме помоли да нося цветя на гроба му. Това беше само една шега.
— Или предчувствие. — Търлаф протегна ръка. — Ела с мен. Искам да поговорим. — Той й помогна да се изправи, след което двамата се запътиха обратно към господарската къща.
— Късно снощи пристигна един пратеник — обясни й Търлаф в работния кабинет. — Хю О’Нийл и хората му постоянно ми създават неприятности. Налага се да замина и вероятно ще отсъствам около две седмици.
При вестта за заминаването му Катрин се оживи, но лицето й остана безизразно.
— Какви неприятности? — попита тя.
— Нищо, което да застраши сигурността ти. Когато се върна в Дънганън… — Търлаф се поколеба за миг, след което продължи: — Храня симпатия към Мейв и теб и реших, че трябва да се оженим. Сигурен съм, че Шон би одобрил подобна постъпка.
Въпреки че бе наясно с плановете му, Катрин остана като ударена от гръм. Гласът му звучеше прекалено реално, за да е част от някакъв кошмар. Този човек бе предал Шон, споделяше леглото на любовницата му, а сега искаше — не, бе решил — да притежава и съпругата му! Борейки се с непреодолимото желание да му пререже гърлото, Катрин сведе поглед.
— Не мога да приема предложението ти — каза тя и предпазливо погледна мъжа срещу себе си.
Очите на Търлаф блестяха опасно.
— От друга страна… — припряно добави тя, — не бих искала да ти откажа. Просто всичко стана толкова бързо. Ужасно съм объркана. — С трогателен жест тя скри лице в шепи и заплака.
Търлаф, който искаше да я утеши, коленичи пред нея и я погали по ръката.
— Шон е мъртъв съвсем отскоро — прошепна Катрин. — Единственото нещо, за което мога да мисля сега, е да родя здраво дете. Можеш ли да разбереш грижите на една майка?
— Разбира се. — Търлаф бе толкова ядосан, че изпита желание да я удари. — Слабостта е типично женска черта — рече той. — Естествено е да си развълнувана. Помисли върху предложението ми. Най-доброто лекарство за теб сега навярно ще бъде една повторна женитба.
„Или преждевременната ти смърт“ — помисли си Катрин, но каза с плаха усмивка:
— Обещавам добре да обмисля предложението ти. — След това, за да е още по-убедителна, тя плахо го целуна по бузата и промърмори: — Ще ми липсваш.
Търлаф я дръпна към гърдите си, но от страх да не я изплаши, се задоволи само с това.
Беше топъл и слънчев ден — първият ден на юни. Патрик и Катрин стояха в двора и очакваха Търлаф, за да го изпратят. Когато той застана пред нея, Катрин му протегна ръка и се насили да му се усмихне лъчезарно.
— Ще ни липсваш, особено на Мейв, която вече смята чичо Търлаф за най-важния мъж в живота си. — От страх, че той може да я целуне или дори да промени решението си, Катрин продължи: — Измислих една изненада, за да я накарам да не мисли за загубата.