— Мод, вътре ли си? — попита Патрик. — Аз съм, Патрик. Отвори вратата.
Ключът се превъртя в ключалката и след миг вратата се отвори. Хю и Патрик се втурнаха покрай икономката.
Катрин лежеше в безсъзнание на леглото.
— Какво си направила с нея? — попита Хю и се втурна към съпругата си.
— Ших ръката й — отвърна Мод. — Тя току-що припадна.
Хю, който копнееше да вземе Катрин в обятията си, понечи да седне на ръба на леглото, но Мод го изгони.
— Погрижете се за хората си, а аз ще си довърша работата. Когато отново дойде в съзнание, ще й дам приспивателно, което да успокои болките. Няма да навреди на детето, не се безпокойте.
След това Мод се обърна към Патрик.
— Е, момчето ми, значи само щом ти обърнах гръб, ти без много шум се ожени за дъщеря ми. Най-малкото, което сега можеш да сториш, е да изчезнеш.
Патрик се ухили.
— При цялото ми уважение към теб, Мод, не съм се оженил за Поли, защото съм искал да те имам за тъща. — След тези думи той се насочи към вратата.
Хю се наведе и целуна Катрин по челото.
— Слава богу — каза той и напусна стаята.
— Амин — промърмори Мод и вдигна иглата си.
Хю, който се чувстваше отговорен за страданията на съпругата си, с бавни стъпки се насочи към двора. Някой бе махнал трупа на Търлаф и сега мъжете се шляеха насам-натам, без да знаят какво да правят.
Лайъм пристъпи към Хю и коленичи пред него.
— Аз, Лайъм Макмартин, поставям живота и меча си на служба на граф Тирон, глава на рода О’Нийл.
От редиците на войниците на Хю се разнесоха шумни ликуващи възгласи. Той погледна към мъжа, който стоеше на колене пред него. Бе постигнал още една своя цел, но чувстваше сърцето си необичайно празно. Успехът не означаваше нищо за него, ако жена му не можеше да го сподели.
— Стани — каза Хю на Лайъм.
След това всеки от войниците на Търлаф се закле във вярност пред главата на рода О’Нийл. Когато и последният от тях приключи, Хю нареди на групичка мъже начело с Конъл да направят приготовления за погребението на Търлаф, което трябваше да се състои на другата сутрин.
— Как е госпожа Катрин? — Макдонъл хвърли на Хю въпросителен поглед.
— Не особено добре.
— Бедното момиче — каза Сорли Бой. — Ще й трябва известно време, за да се съвземе, но тя е млада и притежава силна воля.
— Надявам се — отвърна Хю.
Сорли Бой, който възнамеряваше да помоли Хю да пренощува с хората си в Дънганън, за да тръгне на сутринта към замъка Дънлюс, отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. В този момент в двора влетя самотен ездач в униформата на Макдонълови. Младият мъж скочи от коня си, без да обръща внимание на разбуненото множество.
— Ангъс! — изненадано извика Макдонъл. — Какво търсиш тук?
По знак на Хю войниците се отдръпнаха, за да пропуснат ездача.
— Случи се ужасно нещастие — извика Ангъс с разширени от ужас очи. — Госпожа Макдонъл ми нареди да открия вас и съпруга й.
— Какво се е случило? — попита Сорли Бой. — Бъди кратък.
— Кухнята на замъка Дънлюс стана жертва на разбунтувалото се море — каза Ангъс с ужас в гласа.
— Какво? — Макдонъл не вярваше на ушите си. Войниците на О’Нийл и Макдонъл се приближиха, за да чуват по-добре.
— Откъм морето ни връхлетя ужасна буря с двуметрови вълни — започна да разказва Ангъс с драматичен тон. — Никой не разбра как кухнята се откъсна от главната постройка и… потъна в морето!
Насъбралите се войници, които вече мислеха куриера на Макдонълови за побъркан, го зяпнаха е отворени уста.
— Снаха ви не знаеше какво да прави — каза Ангъс, свивайки рамене. — Малкото, останало за ядене, бе поднесено за вечеря, при това с голямо закъснение.
Сорли Бой Макдонъл отметна глава назад и се разсмя гръмко.
— До здрачаване остават още няколко часа — обърна се той към Хю, — така че ще поемем към къщи.
— Елате поне да се подкрепите малко — покани го Хю.
— С удоволствие — съгласи се Сорли Бой. — Предполагам, че в Дънлюс не ни очаква вечеря.
— Сийн, виж дали конете на Макдонълови са готови за път — нареди Хю на един от мъжете си. След това новият господар на замъка Дънганън въведе в голямата зала първия си гост.
Два часа по-късно той изпрати Макдонъл и хората му и заедно с Патрик и Лайъм се оттегли в работния кабинет. Разшифроването на небрежно водените сметки на имението им отне целия следобед. Скоро и на тримата бе ясно, че Търлаф е ставал повече за войник, отколкото за господар на имение като замъка Дънганън.
На Хю му костваше огромни усилия да се концентрира, тъй като мислите му неизменно бяха при Катрин. Дали се бе събудила, или още спеше? Какво си мислеше? Знаеше ли, че той е тук? Щеше ли някога да му прости проявеното нехайство?