— Трябва да поговорим за нашето бъдеще.
Катрин не откъсваше поглед от корема си, а сърцето й щеше да се пръсне. Съзнаваше, че трябва да каже нещо, преди да се изпарят и малкото смелост и решителност, които й бяха останали. Една бърза и безболезнена раздяла би била най-доброто и за двамата. И все пак…
— Гледай ме в очите, когато разговаряш с мен — изтръгна я от мислите й Хю.
Катрин вдигна изпълнения си с болка поглед и Хю почти съжали, че я бе накарал да го погледне.
— Бих… бих искала да се върна в Англия — обясни Катрин.
— Ти си моя съпруга и мястото ти е при мен — каза Хю, скривайки болката си зад прекалено остър тон. Никога нямаше да я пусне да си отиде. С времето щеше да успее да си възвърне любовта и доверието й.
Катрин бе объркана, но в сърцето й трепна плаха надежда. Може би той изобщо нямаше намерение да се разделя с нея?
— Но…
— Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да ме напуснеш, докато носиш в утробата си моя наследник? — Още докато изричаше тези думи, Хю осъзна, че не се бе изразил по най-добрия начин и предпочете изобщо да не беше отварял уста.
Пребледняла като платно, Катрин потръпна. Той държеше единствено на детето. А когато то се появеше на бял свят? Какво щеше да стане тогава? Щеше да й вземе детето и да я изхвърли.
— Кога се връщаме в Дъблин? — с прекършен глас попита Катрин, опитвайки се да сдържи сълзите си.
— Догодина.
— М-моля?
— Аз съм глава на рода О’Нийл и мястото ми е в Ълстър — рече Хю. — Синът ми трябва да бъде роден тук.
— А какво ще стане с моите деца? — извика Катрин. — Не мога да живея без момичетата!
— Не се вълнувай, скъпа — каза Хю, след това се усмихна замислено. — Разбира се, ще наредя веднага да доведат Мейв и Шана.
— Да не се вълнувам? — Катрин скочи гневно. Тя прониза с поглед смаяния си съпруг. — Мислиш ли, че Дънганън е свързан за мен с приятни спомени, безчувствен глупак? Не искам да остана нито ден повече на това ужасно място. — Когато му обърна гръб и се запъти към прозореца, косите й се вееха зад нея като бакъреночервени светкавици.
Хю гледаше върховете на ботушите си и мълчеше. За миг в помещението се възцари абсолютна тишина. Най-сетне той се изправи, прекоси стаята и застана зад Катрин.
— Съжалявам, Кати. Можеш ли да ми простиш за онова, което е трябвало да понесеш заради мен?
Объркана, Катрин се обърна и видя неприкрития страх в очите му.
— Вината не е твоя.
На лицето на Хю се изписа облекчение, а погледът му се разведри. Той посегна към здравата ръка на Катрин и понечи да я поднесе към устните си, но Катрин потръпна и я издърпа.
— Моля те — прошепна тя и отстъпи крачка назад. Жадуваше за докосванията му, но същевременно се боеше от тях.
— Както желаеш — хладно рече Хю и понечи да излезе от стаята. Катрин не биваше да вижда сълзите в очите му. В коридора той спря и изтри една сълза от бузата си. След това си пое дълбоко дъх, овладя се и се спусна по стълбата, за да се заеме със задълженията си на глава на рода О’Нийл.
Под предтекст, че страда от болки в ръката, Катрин прекара целия ден в стаята си и вечеря сама. Когато Хю я помоли на следващата сутрин да го съпроводи из земите около замъка, тя отказа без някаква конкретна причина.
Копнееше да бъде с мъжа си и все пак предпочиташе усамотението на стаята си, защото не можеше да понесе да застане пред войниците на Търлаф, които бяха станали свидетели на унижението й. Измъчван от чувство за вина, Хю не искаше да я насилва, но с всеки изминал ден търпението му бе подложено на все по-голямо изпитание.
Дните отлитаха.
Тогава дойде вечерта, в която чашата на търпението преля.
Решен да сложи точка на всичко това, Хю се подкрепи е две чаши уиски, след което напусна кабинета и изкачи стълбите към спалнята на жена си. Отвори вратата, без да чука и влезе.
Онова, което видя, предизвика у него непознато чувство на умиление. Катрин седеше пред камината и шиеше бебешки дрешки. Хю тихо прекоси стаята и застана до нея.
— Изплаши ме — извика Катрин вдигна поглед към него. — Мислех, че си слязъл за вечеря.
— Това възнамерявам да сторя, скъпа. Дойдох, за да те повикам и да слезем заедно.
Мръщейки чело, Катрин сведе поглед към ръкоделието си и каза:
— Не мисля, че ще мога. Ръката ми…
— Изглеждаш чудесно — рече Хю. — Освен това искам да вечеряме заедно.
— Не съм гладна — излъга тя. Погледите им се срещнаха.
— От какво се боиш? — попита той.
— Не се боя — припряно рече Катрин. — Остави ме сама.
— Аз съм господарят тук — ледено каза Хю. — Все още си моя жена, така че ще трябва да ми се подчиняваш.