— Не е годно за лов? — попита Хю.
— Клетото кутре куца — отвърна Лайъм и посочи едната му задна лапичка. — Вижте. Сакато е.
Хю и Патрик се наведоха през масата и огледаха лапичката. Уплашеното кученце заскимтя жално.
— Дай ми го — нареди Катрин. Тя го притисна към гърдите си, погали го по главичката и се зае да го утешава: — Бедно създание.
Кутрето я близна по бузата и я накара да прихне. След това се сгуши в нея и я заоглежда с големите си тъмни очи.
Щастлива, Катрин откъсна парченце месо и му го подаде. Кутрето го изяде и отново се сгуши на гърдите й.
— Може и да е куцо, но не е глупаво — забеляза Патрик и всички наоколо се разсмяха.
— Ще го нарека Вулкан — предложи Катрин.
— Вулкан? — в един глас повториха Патрик и Лайъм.
— Много подходящо име — съгласи се Хю. — Ще ти помогна да го дресираш.
— Обясни ми, моля те, какво значи това име — каза Патрик. — Май не е ирландско.
— Римско е — обясни Хю.
— Римско? — Лайъм повдигна вежда.
— Вулкан бил могъщ бог на огъня и син на Юпитер, безспорният повелител на римските богове — обясни Катрин. — Нещо като нашия „ard ri“. Юпитер го запокитил от небето на земята и той окуцял. Така станал бог на куците.
— Но защо Юпитер изхвърлил собствения си син? — попита Патрик.
Тъй като не можеше да си спомни, Катрин погледна за помощ към съпруга си, но той ухилено извърна поглед.
— Забравила съм.
— И таз добра. Поднасяш ни някаква история — избоботи Патрик, — а точно когато започва да става интересно, замлъкваш.
Катрин сви рамене виновно.
— Благодаря ти, че ми донесе Вулкан — каза тя, когато Лайъм понечи да се отдалечи.
— За мен беше удоволствие — отвърна той.
Катрин вдигна едната от предните лапички на кученцето и помаха с нея на Лайъм.
Разговорът се завъртя около други теми, но нито Хю, нито Патрик споменаваха Търлаф. Уморена от напрежение и преживените вълнения, Катрин не можа да скрие една прозявка. Вулкан също се прозяваше в скута й.
— Мисля, че е време да те изпратя до стаята ти — рече Хю. — Остави Вулкан на Патрик. Той ще се погрижи за него.
— Не — възрази Катрин и веднага се разсъни. — Вулкан ще спи при мен.
Хю бе сигурен, че в очите на Патрик са се появили дяволити пламъчета, затова предпочете да не го поглежда. Едно куче можеше да спи до нея, но той не. Хю реши да запази спокойствие.
— Е, добре — промърмори, тъй като не желаеше да разваля хубавата вечер.
В спалнята си Катрин остави Вулкан на пода и кутрето веднага се спусна — толкова бързо, колкото му позволяваше куцото краче — да проучва новото си обкръжение.
Катрин погледна Хю със смирена усмивка.
— Съжалявам, че се държах толкова ужасно. Ти беше напълно прав.
— Винаги съм прав — докачи я Хю. — По-често трябва да се вслушваш в мъдрите ми слова.
Катрин се ухили.
— Желая ти приятни сънища, любима — прошепна той, поднесе здравата й ръка към устните си и напусна спалнята. След това се върна в работния кабинет, където двамата с Патрик прекараха още няколко часа в разчитане на небрежно водените книги на имението.
Едва доста по-късно Хю пожела на Патрик лека нощ и се качи в своята спалня. Той седна на ръба на леглото, събу ботушите си и се изкуши да удостои съпругата си и кутрето й с едно кратко посещение.
Хю тихо отвори вратата между двете спални и на пръсти се добра до леглото на Катрин. Гледката, която завари, го накара да се поусмихне. Катрин спеше спокойно, а кутрето се гушеше в нея.
Хю се наведе, приглади един непокорен кичур, който падаше върху челото й, и нежно я целуна. След това измери с поглед кученцето, което бе вперило в него големите си тъмни очи.
— Няма още дълго да се шириш на мястото ми, драги — прошепна Хю.
Сякаш го бе разбрал, Вулкан оголи зъбките си и изръмжа неодобрително.
— Дръж се прилично или ще изхвърчиш от тази стая — прошепна Хю със строг глас и заплаши малкото с пръст. — Тук аз съм господарят, не ти.
Вулкан затвори очички.
Доволен от победата, Хю се отправи към леглото си.
17
През следващите няколко седмици Катрин от ден на ден ставаше все по-угрижена. Дните прекарваше в стаята си и само вечер слизаше заедно с Хю в голямата зала, но страхът й от срещата с войниците на О’Нийл не отслабваше.
И което бе още по-лошо, чувството за вина заради смъртта на Тим бе заседнало дълбоко в душата й и не й даваше мира. Катрин се чувстваше отговорна за смъртта на момчето, но не намираше сили да посети гроба му.
Всеки ден Катрин стоеше до прозореца и копнееше да почувства по кожата си сгряващите лъчи на майското слънце, но се задоволяваше с това, да шие бебешки дрешки.