— Ако бях сигурен, че това няма да навреди на бебето, веднага бих те излапнал, без значение дали искаш или не. Но сега нямам намерение да вредя на сина си.
— Или на дъщеря си — самодоволно усмихната отвърна Катрин. — Както знаеш, може да греша, че ще бъде момче.
Хю изруга ожесточено и отнесе жена си в леглото, където я зави чак до брадичката.
— Най-сетне съм в безопасност — докачи го тя. Хю я целуна по устните и я предупреди:
— За момента, сърце мое, не завинаги.
19
Както всеки ден през последните два месеца, Катрин стоеше пред бокса на Собъл и й говореше, опряла ръце на кръста, който с напредването на бременността я болеше все по-нетърпимо. Сега тя извади от джоба си една ябълка и я подаде на кобилата. Собъл потърка глава в ръката й и взе ябълката.
Катрин погали животното по ноздрите. То изпръхтя и потърси друга ябълка.
— Каква лакомия! Да не искаш да станеш дебела като мен — смъмри я Катрин. Докато си тръгваше, извика през рамо: — Сиймъс, грижи се за кобилата ми.
— Да, госпожо — отвърна мъжът от един друг бокс. — Не след дълго ще можете да я яздите.
— Ако преди това не се пукна — извика в отговор Катрин.
При вида на Катрин човек имаше чувството, че тя всеки момент ще падне напред върху корема си. Дори най-безстрашните мъже на графа се плашеха, когато я видеха да се клатушка с огромния си корем, а Хю изглеждаше необичайно нервен и й бе забранил да се мотае сама насам-натам.
Докато излизаше от конюшните, Катрин се питаше дали Хю ще сметне Вулкан за подходящ придружител за бременната си жена. Тя трескаво обмисляше къде може да е в момента съпругът й. Ако успееше да се промъкне незабелязано до стаята си, той нямаше откъде да научи, че е престъпила забраната му.
Катрин отоври входната врата и се вмъкна в къщата.
Вестибюлът бе безлюден. Катрин въздъхна от облекчение и се насочи към стълбището, следвана по петите от куцукащия Вулкан.
— Графиньо — извика Патрик, в мига, в който бе поставила крака си върху първото стъпало. — Съпругът ви моли да отидете в кабинета.
„Проклятие!“ — Катрин се чувстваше като лисица, която са спипали в кокошарника.
— Благодаря — с достойнство каза тя.
Скръстил ръце на гърдите, Патрик се облегна на стената и се опита да скрие усмивката си, докато Катрин и съучастникът й минаваха покрай него. Ако не грешеше, графът вече сипеше неподходящи за изнежения слух на една дама ругатни, които бяха накарали обичайното суетене наоколо да замре. В очакване на най-лошото войниците и прислугата далновидно се бяха оттеглили.
Пред вратата на кабинета Катрин спря за миг, за да събере всичката си смелост и тихо почука. Носенето на огромния корем я изморяваше неимоверно, така че тя нямаше сили да спори с Хю, който освен това никога не отстъпваше. Катрин отново почука, този път по-силно.
— Влез — разнесе се от вътре.
За разлика от Шон Хю избухваше рядко, но в такива случай бе най-добре човек да го заобикаля отдалече. Катрин се поколеба, обмисляйки как най-бързо би могла да се добере до стаята си.
— Проклятие, казах „Влез“! — Хю отвори вратата и видя срещу себе си смутената Катрин. Тя преглътна угрижено. Този път не бе посрещната от сърдечната му усмивка.
— Влез! — каза Хю и се отдръпна, за да й направи път. — Изчезни!
Катрин се обърна към него и го стрелна с поглед. — Но…
— Не ти. Той! — Хю посочи с пръст Вулкан. След като бе затръшнал вратата под носа на кучето, той се обърна към Катрин.
— Мила, седни!
— Не желая да сядам.
— Казах да седнеш! — изрева Хю. Онези, които чуха този вик, се прекръстиха и благодариха на бога, че не са на мястото на графинята.
— Добре тогава, но имам нужда от помощ — каза Катрин, привидно незасегната от изблика му на гняв. Беше свикнала с прекалената загриженост на съпруга си.
Хю веднага се оказа до нея и й помогна да седне в креслото. Тъй като не можеше да се намести удобно, Катрин дълго се въртя насам-натам, докато Хю стоеше с ръце на кръста й я наблюдаваше.
— Неотдавна те помолих да не обикаляш сама навън — поде Хю.
Катрин сведе глава с престорено смирение и впери поглед в корема си.
„Жена ми си мисли, че е достатъчно да сведе поглед, за да я сметна за покорна и смирена — мислеше си Хю. — Хитра малка вещица! Кой по-добре от мен би могъл да знае какъв инат е.“
— Не намирам за особено умно от твоя страна да продължаваш да се разхождаш сама — продължи Хю. — Болките могат да започнат всеки момент. Къде изобщо ти е ума?
„Надут, самомнителен глупак! — опърничаво си мислеше Катрин, а в смирено сведения й поглед проблясваше стаен гняв. — Наистина ли си мисли, че бременността е размътила разсъдъка ми? Кой по-добре от мен би могъл да знае как се чувствам?“