Неблагодарно зверче, помисли си Гарет и отново дръпна от лулата си. Учудващата прилика между Мод и това момиче. не преставаше да занимава духа му. Казваха, че всеки човек си има някъде двойник, но според него тази идея беше напълно абсурдна. До тази сутрин…
— Кога желаете да вечеряте, милорд? — попита Молтън, който отново бе влязъл в кръчмата.
— След един час. — Гарет изпи бирата и допуши лулата си. — Първо ще отида в обора, за да видя коня, който сте ми наели. Освен това ми трябва легло за тази нощ. Готов съм да платя за привилегията да имам стая и легло само за себе си. Надявам се, че можете да ми ги осигурите.
— О, да, милорд. Имам чудесна стаичка над пералнята, много подходяща за едно лице. — Молтън се поклони така дълбоко, че челото му едва не се удари в коленете. — Но ще се наложи да платите една крона, милорд. Леглото е широко и спокойно мога да настаня в него трима души, без да се блъскат.
Гарет го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Но нали само преди минута казахте, че стаята е точно за едно лице?
— За едно лице е най-добрият подслон, милорд — отговори с достойнство Молтън. — Но мястото е достатъчно за трима.
— Аха, разбирам. Най-после проумях как стоят нещата. — Гарет взе от тезгяха ръкавиците си, обшити със скъпоценни камъни. — Тогава ви моля да отнесете багажа ми в стаята над пералнята. Сега излизам и щом се върна, ще вечерям. — Той излезе на двора, без да погледне усърдно кимащия и кланящ се Молтън, който спря да се кланя едва след като графът изчезна от очите му.
Конят, нает за него, се оказа мършав и кокалест, но Гарет беше уверен, че ще измине без особени проблеми седемдесетте мили до Лондон, стига да го щади, пък и той не бързаше особено. Знаеше, че Имоджин е на тръни, а Майлс напразно обикаля цялата къща в търсене на скривалище, за да избяга от непрестанно сипещия се дъжд от обвинения и оплаквания. Като си помислеше какво го чака вкъщи, ушите му забучаваха. Сестра му умееше да изнервя хората, а бедният й съпруг не смееше да й се противопоставя. Тъй че в Лондон не го очакваше нищо приятно.
Не за първи път Гарет се запита защо беше предоставил на сестра си отговорността за домакинството си. След страшната катастрофа с Шарлът, объркан и потиснат от тайното си чувство за вина, той не съзнаваше какво става около него, а Имоджин беше ненадмината майсторка в това да улавя всички възможни благоприятни случаи, особено когато ставаше въпрос за брат й. Преди да е осъзнал какво му се готви, тя и цялото й домакинство — включително невероятно досадната и неприятна Мод — се бяха настанили в къщата му в Странд. Според Имоджин свещената й мисия беше да утешава брат си в тъгата му и да води домакинството му. И сега, след цели пет години, тя беше още там.
Имоджин беше трудна, темпераментна жена и единствената й, всепоглъщаща страст беше благото на брат й. След смъртта на майката тя се бе заела с възпитанието на десетгодишния тогава Гарет, задача, която според нея щеше да продължи до края на живота й. Тя беше дванадесет години по-голяма от него и го засипваше със знаци на сестринска любов, която не бе намерила друг отдушник… Така беше и до днес. Нещастният й съпруг се задоволяваше с трохите. Гарет се съпротивляваше упорито срещу властната сестрина обич, но сърцето не му позволяваше да нарани Имоджин умишлено. О, да, той познаваше грешките й: безмерното честолюбие, стремежа на всяка цена да опази честта и името на семейство Харткорт, амбициите й да види брат си на върха на обществената стълбица, горещия темперамент, избухливостта, безогледността към слугите и към всички останали хора по света, екстравагантностите й. Въпреки това той не смееше да я изключи от живота си, макар че много му се искаше да го стори.
В стремежа си да осигури щастието и благополучието на брат си, Имоджин му намери съвършената съпруга, която трябваше да заеме мястото на Шарлът. Лейди Мери Абърнати, вдовица без деца, около тридесетгодишна. Наистина безупречен избор. Безупречна дама. Тя никога няма да направи грешките на Шарлът, заяви твърдо Имоджин. Тя знае отлично какви са задачите на лейди Харткорт и никога, никога не би занемарила задълженията си.
Гарет се усмихна саркастично. Наистина беше невъзможно да си представи, че лейди Мери би могла да занемари задълженията си, независимо в коя област. За разлика от Шарлът, която изобщо не се интересуваше от дълга си. Ала Шарлът, макар и небрежна, кипеше от живот, докато Мери беше бледа и безжизнена като алабастрова статуя. Първата беше причинила на Гарет тъга, безброй вреди и чувство за вина. Мери със сигурност нямаше да го отведе до замайващите върхове на блаженството; от друга страна обаче, тя никога нямаше да го запрати в пропастта на дълбокото отчаяние и мъчителното унижение. Един мъж имаше само веднъж в живота си шанса да намери голямото щастие и той го бе проиграл; затова приемаше, че сега трябва да се задоволи с мир и покой.