— Ами… не мога да си спомня точно как изглеждаше. Беше едър и… да, май наистина имаше черна коса и беше гладко избръснат.
Защо?
Миранда мина безмълвно покрай обущаря и се запрепъва надолу по стълбата, докато притискаше Чип към гърдите си. Защо Гарет беше отпратил семейството й? Знаеше, че те са извънредно важни за нея, че тя ги обича повече от всичко на света. Беше чул обещанието й да ги посети скоро и да донесе нови дрешки за Роби. Защо? И къде бяха отишли?
Тя се втурна слепешком по улиците обратно към Людгейт. Болката в гърдите й се усилваше, сякаш някой беше забил нож в сърцето й. Ей сега щеше да рухне на улицата и да се задуши. Нямаше нищо по-страшно от съзнанието, че е била предадена. Така несправедливо и коварно, без всякаква причина.
Тя премина през градската порта и продължи по улицата към Странд, без да обръща внимание на слисаните погледи на минувачите. Поемаше си жадно въздух, пъшкаше от гняв, плачеше от болка.
Високите железни порти на къщата бяха отворени, за да мине каручката, която караше вино за избите на лорд Харткорт. Миранда се втурна в двора, без да чува виковете на пазача, изкачи на един дъх стълбата и отвори входната врата. Побягна нагоре по широката мраморна стълба, премина коридора и нахлу като вихър в спалнята на лорд Харткорт.
Гарет беше бос, облечен само в панталона си за езда. Когато Миранда се вмъкна неканена в стаята му, той се обърна рязко и замахна с бръснача си. Бузите му бяха покрити със сапунена пяна.
— Велики Боже на небето! Какво правиш тук? Какво правиш в тези дрехи? — Той грабна една кърпа и изтри пяната от лицето си. — Върни се в стаята си и веднага се преоблечи.
— Защо? — попита възбудено тя и се разтрепери с цялото си тяло. — Защо просто ги отпратихте? Вие сте били, знам. Вие сте ги отпратили тайно, без да се сбогуват с мен!
Гарет хвърли бърз поглед към отворената врата. Мина покрай нея и я затвори с трясък. После заговори приглушено и с усилваща се настойчивост:
— Чуй ме, момиче, с глупостта си ще развалиш всичко. Върни се веднага в стаята си. Облечи се прилично и ела при мен да поговорим разумно.
Миранда поклати упорито глава и в очите й заблестяха гневни сълзи.
— Какво ме е грижа за вашите планове? Все ми е едно какво разрушавам. Искам да зная какво сте им казали… какво сте направили… защо просто сте ги отпратили. Искам да зная!
Мелодичният й глас беше пълен с пронизваща болка и тя изобщо не се замисляше, че трябва да говори по-тихо. В пристъп на отчаяние Гарет я сграбчи за раменете и грубо я разтърси.
— Млъкни! За Бога, не можеш ли да замълчиш? Анри… херцогът е в съседната стая. Слугите отдавна са станали и ако продължаваш да вдигаш такъв шум, скоро ще дотичат, защото ще помислят, че е избухнал пожар.
— Все ми е едно — отговори вбесено Миранда и направи безуспешен опит да се изтръгне от ръцете му. — Все ми е едно, по дяволите! — Една сълза се отрони от окото й и се плъзна по кадифената буза. Той я бе предал. Тя го обичаше, а той я нападна в гръб. И сега не се тревожеше от нищо друго, освен че гневният й изблик можеше да разруши чудесния му план.
Побесняла от гняв, тя грабна кърпата от ръката му и изтри сълзите, които, се стичаха по лицето й, сякаш се беше отприщил порой. Кърпата беше влажна и ухаеше на сапуна, който Гарет използваше за бръснене. По някаква незнайна причина това я накара да захълца още по-силно.
Гарет беше сразен от сълзите й. Можеше да се справи с гнева й, но това горчиво отчаяние беше така нетипично за Миранда, че той забрави всичко наоколо, забрави дори близостта на Анри. Прегърна я с цялата си нежност, седна с нея на леглото и я залюля утешително, като че беше наранено дете.
— Спокойно, мила, спокойно. — Взе кърпата от ръката й, изтри заляното й от сълзи лице и приглади разбърканата коса от челото.
— Те са моето семейство — хълцаше Миранда и удряше с юмручета по голите му гърди, докато се опитваше да се изправи. — Какво им казахте? Как ги накарахте да ме напуснат без всяко обяснение?
— Казах им, че е за твое добро. Направиха го за теб. — В гласа му имаше неприкрито отчаяние. Съзнаваше, че по този начин няма да постигне нищо. Трябваше да овладее ситуацията, да докаже на Миранда, че контролира положението, че е прав. Привлече я отново към себе си и когато тя се изви в ръцете му и се опита да се освободи, усили хватката и я стисна като в клещи. — Престани да риташ и ме изслушай. Как искаш да ти обясня, след като непрекъснато се бориш с мен и нищо не ти влиза в главата?
Миранда се отказа от борбата, която въпреки цялата й гъвкава сила беше безсмислена. Тя установи, че диша тежко, че гърдите я болят, че гърлото й е пресъхнало и драще, а очите й парят. Вече не й се плачеше. Тя се подчини и остана неподвижна, но тялото й беше като опъната тетива в ръцете му.