Гарет се усмихна принудено, стана от мястото си зад писалището и се поклони.
— Божичко, каква бъркотия — промърмори Мери и посочи отрупаната с документи маса. — Трябва ви съпруга, скъпи лорд Харткорт, която да внесе малко ред в делата ви. Когато се оженим, аз ще се погрижа всичките ви документи да бъдат подредени по местата им и сложени така, че да ги намирате без усилие при нужда. Мога да си представя, че този хаос ви докарва до лудост.
— Напротив — отговори все така хладно Гарет. — Мога да ви уверя, че ще ме доведете до лудост, ако подредите писалището ми.
Мери се засмя отново, несигурността й се усили.
— Както казах, херцогът явно напредва в ухажването на лейди Мод. Сигурно сте много зарадван от този факт. Тя направи няколко крачки към него и доверително снижи глас: — Искрено се надявам, че Мод няма да каже или да стори нещо необмислено, докато е сама с Негова светлост.
— Как ви хрумна, че братовчедка ми би могла да застраши шансовете си за такава блестяща женитба? — попита Гарет и взе лулата си от перваза на камината.
Мери присви носле и се постара да отпъди дима с ветрилото си.
— Какъв ужасен навик, милорд.
— Аз пуша само докато съм сам и необезпокояван в работната си стая — обясни остро мъжът.
— О, Боже, вече разбрах, че ви преча — изкиска се нервно лейди Мери. — Но имам чувството, че трябва да си поговорим за много неща. Например за сватбените приготовления. Досега не сте ми казали кога ще се състои венчавката. Надявах се да се оженим преди първи май, даже в началото на новата година. Ако се оженим преди сватбата на Мод, бих могла да помагам на Имоджин за чеиза на младата булка… нали разбирате, тя ще има твърде много работа.
Гарет се съмняваше, че Имоджин ще пожелае такава помощничка. Мери продължи да бъбри, но той почти не я чуваше. По някаква незнайна причина мислите му непрекъснато кръжаха около излета с лодка, който щяха да предприемат Анри и Миранда. Ала размишленията не водеха доникъде. Не можеше да реши какво толкова обезпокояващо имаше в този излет. Ясно беше само едно: нещо го тревожеше.
— Е, да помоля ли нейно величество да ми даде отпуск, за да отпразнуваме сватбата си в деня на тримата крале?
Гарет се върна рязко в действителността.
— Какво? Какво казахте?
— В деня на тримата крале — повтори объркано Мери. — Разбрахме се да отпразнуваме сватбата в началото на новата година, в деня на тримата крале.
Велики Боже, дотогава имаше само четири месеца! Четири съвсем кратки месеца!
Като видя израза в очите на Гарет, Мери неволно отстъпи крачка назад. Той я гледаше втренчено и въпреки това не я виждаше. Имаше изражение на човек, погледнал дявола в лицето.
— Предлагам да почакаме, докато подготвя годежния договор между херцог Роаси и възпитаницата си — отговори Гарет и тялото му видимо се скова. — Щом нейно величество даде съгласието си, вече няма да има пречки. Първо трябва да се погрижа за бъдещето на Мод.
— Но не е нужно да отлагаме сватбата, докато Мод се венчее, нали? — Мери говореше с необичайна острота. — Момичето не може да очаква, че неговият живот има предимство пред този на настойника му.
— Аз съм отговорен за съдбата на възпитаницата си. — Гарет остави лулата си. — Нима искате да се откажа от най-важното си задължение, мадам? Това би означавало, че бъдещият ви съпруг има лош характер.
Мери беше поставена в мат. Тя се усмихна сковано и направи реверанс.
— Не желая да смущавам повече уединението ви, милорд. Надявам се да обсъдим отново бъдещето ни, след като подпишете годежния договор за Мод.
Тя излезе от кабинета на лорд Харткорт и тръгна да търси Имоджин с надеждата, че сестрата на графа ще я успокои поне малко, ще разсее опасенията й и ще й помогне да се пребори с нарастващата си тревога, със злокобните предчувствия, от които не можеше да се отърве. В последно време се движеше по несигурна почва и напълно го съзнаваше, макар че не намираше причината. По пътя си лейди Мери срещна Мод, която тъкмо излизаше от голямата зала под ръка с херцог Роаси, и я изгледа с неприкрита омраза. Без да я забележат, двамата продължиха към чакащата на кея лодка.
Когато часовникът удари десет, Мод усети, че й прилошава от страх. Все пак тя събра силите си и слезе бавно по широкото стълбище към залата. Знаеше, че с Миранда си приличат като две капки вода, даже в собствените си критични очи. Въпреки това коленете й трепереха, а дланите й бяха влажни от нервност. Само дължината на косата можеше да издаде измамата, но бонето беше здраво закрепено за главата и щеше да издържи дори на силния речен вятър. Нищо не можеше да се обърка. Нищичко.